— Тези хора живеят труден живот — забеляза Джил.
— Ъ? Заслужават си го.
— О, я стига, любов моя. Опитай се да приемаш нещата с добра воля.
Родри само се начумери. Той не може да забрави как джуджетата му хвърлиха един поглед, видяха, че у него тече елфическа кръв, и веднага го сметнаха за крадец. Само намесата на Невин ги възпря да го оставят да чака отвън. От време на време някой идваше при тях да й каже по една-две добри думи, но на Родри не обръщаха внимание сякаш беше вълк или друг някакъв опасен любимец, който тя отглежда.
— Е, сега разбирам защо ковачът Ото беше толкова нелюбезен с теб — обади се тя.
— Как бих искал в замяна да съм се държал по-нелюбезно с него.
Джил го потупа по ръката успокоително, както се надяваше. Към тях се приближи мъничка женица, висока не повече от три стъпки, облечена в груба кафява рокля, която й стигаше до глезените. В цедилка през рамото си носеше бебе. Тъй като Джил нямаше представа колко дълго живеят тези хора, нито пък колко бързо растат, не можа да определи възрастта му, но то седеше право и гледаше наоколо с израза на човешко дете на около годинка.
— А — възкликна жената. — Ти си сигурно момичето, което дойде с Господаря на Ефира.
— Наистина съм аз. Бебето ти момче ли е или момиче?
— Момиче.
— Сладко агънце, истина ти казвам.
Като чу похвалата, бебето се усмихна и загука. Челото му под надвиснала, разчорлена и къдрава черна косичка беше ниско, а нослето — дебело и широко, но изглеждаше така дребничко и едновременно с това жизнено, че Джил закопня да го подържи.
— Мога ли да те попитам нещо? — продължи Джил. — Защо толкова много от вашите хора говорят деверийски?
— О, търгуваме със селяните в полите на планината. Те са кротки хора и пазят тайните ни в замяна на нашето сребро. Нищо не ти печели приятели — или люти врагове, — както ценните метали.
Тук тя хвърли многозначителен поглед към Родри, после се отдалечи, бъбрейки на бебето си.
— В името на всички възможни богове ще ми се Невин да се върне по-скоро — изръмжа Родри.
Желанието му беше задоволено след няколко минути, когато майсторът на деомера излезе от един тунел в далечния край на пещерата. С него вървеше джуджето на име Ларн, което отговаряше за охраната на затворника, и двамата се приближиха до тях, потънали в разговор.
— Къде е Саркин? — попита Родри и стана да ги посрещне.
— Оставих го в килията — отговори Невин. — Полудял е. Напълно и непоправимо луд.
— Така му се пада на проклетото копеленце.
— Предполагам. В казаното от теб има известна справедливост, но аз… — Невин се поколеба и сви рамене. — Това няма значение. Той е луд и толкова.
Джил разбра, че крие нещо от тях, и има причини да иска Саркин да е с разума си. Но знаеше също, че няма да го каже, докато не реши.
— Невин? — рече тя. — Няма просто да го пуснеш, нали? Тогава аз ще се побъркам.
— Отмъстителна както винаги, а? Не, няма да го направя. Луд, той е не по-малко опасен, отколкото ако е с всичкия си, а освен това е бил съвсем нормален, когато е убил фермера и е отвлякъл Камдел. Ще го вземем с нас за маловера на Блейн.
— Че защо? — намеси се Ларн. — Мога да накарам две от момчетата да го извлекат навън и да му прережат гърлото. Това ще спести много неприятности.
— Не съм аз човекът, който ще го съди и разпореди неговата екзекуция. Само законът може да го направи.
— Да бъде, както желаеш — рече джуджето и сви рамене. — Ще им кажа да го изведат навън.
Образът на Саламандър плуваше широко усмихнат над огъня. Невин желаеше от все сърце гертдинът поне веднъж да приеме нещо сериозно.
— Значи — помисли Саламандър — свидетелските показания на Камдел означават, че съм бил прав за опиума.
— Точно така. Искам да отидеш веднага при човек на име лорд Гуалдин. Той е свързан с Началника на кралската полиция и ме познава добре. Нека Гуалдин арестува тази Ангариад веднага щом може и му кажи да я пази внимателно. Обзалагам се, че в двора ще има доста благородници, които ще искат да я отровят, за да не си развърже езика.
— Още на сутринта ще отида при него. Колко още трябва да остана в Дън Девери?
— Докато се върна. Аптекарят Лидин, виждал си го, смятам, е на път насам от Дън Кантрей. Ще предам Камдел на неговите грижи, сетне ще тръгна да върна Големия камък на Краля. Имаш ли нещо против да ме изчакаш там?
— Ни най-малко. Всъщност това, че ме помоли да остана, е добре дошло, защото моят обичан и многоуважаван баща иска да се върна у дома.