След като Джил си тръгна, Невин остана дълго време, усмихвайки се на прозореца. „Най-сетне!“ — мислеше той. Скоро Уирдът му щеше да започне да се разплита; скоро щеше да получи възможност да я въведе в деомера. Скоро. Но в радостта си почувства студено предупреждение: че нищо в неговия омотан с деомер живот няма отново да е просто.
Епилог
Зима, 1063
— Защо Валандарио не заповяда на Ебани да се прибере? — попита Калондериел. — Минаха месеци, откак Господарят на Ефира имаше нужда от него.
— Защото в сърцето си се надявах, че ще направи нещо само защото съм го помолил — отвърна Девабериел. — Поне веднъж.
Калондериел помисли сериозно. Седяха в палатката на Девабериел, където под дупката за дим в средата на покрива гореше огън. От време на време по някоя капка дъжд се промъкваше покрай защитните пластини и просъскваше в пламъците.
— Виж какво — рече военачалникът, — прекалено много се ядосваш и наставляваш момчето. Кълна ти се, барде, че когато си пуснеш гласа и закрещиш на някого, главата почва да го боли.
— А да съм ти искал съвет?
— Не, но го получи.
— След като идва от теб, а не от някого другиго…
— О, познавам и двама ни много добре. Не е ли това причината да те е яд на мен?
Девабериел потисна яростния си отговор.
— Е, добре — рече той накрая. — Сигурно е така.
Калондериел се усмихна и подаде мяха с медовина. За разлика от друг път пълководецът прояви достатъчно такт и остави тази тема.
Есента клонеше към своя край. Умореното слънце се надигаше късно и оставаше на небето само някакви шест часа, преди да залезе сред дъждовни облаци. Повечето хора от Народа бяха отишли по-далеч на запад към зимните лагери, но Девабериел чакаше с неколцина приятели на границата с Елдид, подкарвайки конете си от ливада на ливада, за да намерят свежа трева, ловуваха сиви сърни и подивял добитък, останал от времето, когато елдидци се бяха опитали да завладеят земите покрай границата. Колкото и да се перчеше, Девабериел се тревожеше за сина си. Ами ако Ебани се е разболял в гнусно мръсните градове на хората или пък са го убили главорези и разбойници.
Точно два дни преди най-тъмния ден, когато дъждът се лееше и вятърът виеше около палатките, Ебани най-сетне се появи, мокър до кости и треперещ от студ, така окаян, че на Девабериел не му даде сърце да го наругае веднага. Помогна на сина си да върже конете на колчета при другите, заведе го в топлата палатка и го накара да си смени дрехите. Ебани се сви до огъня и пое с благодарност мяха с медовина.
— И свърши ли достатъчно работа за едно лято? — попита бардът.
— О, да, а ставаха много странни неща — Ебани си избърса устата с опакото на ръката и подаде мяха на баща си. — Ето ме ободрен, о, почитаеми родителю. Можеш да четеш конско, да ми се караш, да ме кастриш и да пропъждаш злото от мен, колкото ти се ще. Съзнавам, че пристигам през есента само в най-тесен, ограничен смисъл на думата, че направо се измъквам по този начин.
— Просто се тревожех за теб, нищо повече.
Ебани вдигна очи от изненада и посегна рязко към мяха.
— Ами — продължи Девабериел, колкото му беше по силите кротко — Девери е опасно място.
— Вярно е. Съжалявам. На връщане към къщи намерих в Бирдон момиче, което сметна скромната ми личност за много забавна, нали разбираш?
— О, това е достатъчно извинение.
И отново Ебани го зяпна с широко отворени от шока очи. Девабериел се усмихна, наслаждавайки се на ефекта, който произвеждаше.
— Искаш ли да знаеш защо те повиках да се върнеш?
— Ами аз реших, че искаш да ми дърпаш ушите, задето съм прахосник, негодник, мързеливец или дори пълен глупак.
— Нищо подобно. Имам важни вести. Тази пролет открих, че имаш половин брат, за когото въобще не подозирах, че съществува. Майка му е деверийка като твоята и е станал сребърен кинжал.
— Родри.
— Наистина така се казва.