— И в името на самото Тъмно Слънце, аз го срещнах точно тази пролет. Зяпах го и се чудех защо ми се струва, че го познавам. Та, тате, той дяволски много ти прилича.
— Така ми казаха. Помниш ли онзи сребърен пръстен с розите по него? За Родри е бил. Виж, аз не мога да тръгна да пътувам из кралството, така че когато дойде пролетта, ти ще му го занесеш?
— Разбира се. В края на краищата, след като съм го виждал, мога лесно да го сканирам. — После внезапно потрепери.
— Струва ми се, че си се разболял. Ще сложа още дърва в огъня.
— Не е това. Обсеби ме деомерски студ.
Девабериел изпита желание на свой ред да потрепери. Съзнанието, че синът му е един от онези, които елфите наричат „приятели на духовете“, винаги караше косите му да настръхват. Направи се, че търси кожената кесийка и я подхвърли на Ебани, който изсипа пръстена върху дланта си.
— Необикновена дрънкулка е — Ебани премина на деверийски. — Помня, че ми го показа веднъж преди много години. По някаква причина много го исках за себе си, но знаех, че не е мой.
— Все още ли силно го желаеш?
— Не — той стисна пръстена в шепата си и се загледа в огъня. — Виждам Родри. Намира се някъде на север, защото язди през снежни преспи. Пръстенът тръпне в ръката ми, докато го гледам, така че съвсем сигурно е негов. О, как копнее по него, но според мен в последна сметка той ще му донесе смъртта.
— Какво? В името на варварските богове, може би трябва просто да хвърля това нещо в реката.
— Тогава пръстенът просто ще намери някой да го извади оттам — гласът на Саламандър беше тих, унесен. — Той, нашият Родри, няма да умре, докато не го посети неговият Уирд, а такова нещо можеш ли да отклониш? Дори родният му баща не може и ти добре го знаеш.
Но Девабериел изпита мъка, че синът му вижда печал да се задава към тях от бъдещето.
Мина много време, преди Стария да сглоби изцяло историята с летния разгром в Девери. Когато определеното време дойде и си отиде, а Аластир и Ястребите ги нямаше, той разбра, че нещо много се е объркало, и изпрати шпиони в кралството. Още преди да се върнат, получи тревожни новини от по-обикновени източници. Отвъд морето, в Девери, хората на Краля и на гуербрет Кермор се бяха появили и задържали няколко от най-важните му агенти в търговията с опиум. За щастие Ангариад бе отровена, преди да успее да издрънка тайни при изтезанията, а Гуенка не знаеше за черния деомер, ако не се смятат суеверните дрънканици, на които гуербретът не би повярвал. Все пак арестите нанесоха тежък удар върху търговията с опиум, която осигуряваше значителна част от приходите на Братството.
Но най-неприятните вести донесоха изплашените шпиони. Както Стария отдавна смяташе, че е станало, Аластир и двамата му чираци бяха мъртви, а книгите на силата бяха в ръцете на Невин. Стария копнееше да разбере какво е казал Саркин на Невин, преди да го обесят публично; той просто не можеше да повярва, че Невин би пропуснал възможността да измъкне с изтезания и последната частица информация от чирака. Но онова, което го накара да беснее и да псува в продължение на часове, бе, че Невин им беше изиграл един последен номер. Когато изпълненият с благодарност заради връщането на Големия камък на Запада крал предложил на Невин награда, той помолил в двора да бъде назначен неговият „племенник“ Мадок, Господар на огъня и човек със значителна сила. Докато той стоеше там да пази, черният деомер нямаше да успее отново да се намеси в дворцовите дела.
Няколко дни Стария стоя затворен в кабинета си и разсъждава върху астрологическите данни и писмените архиви от вглъбяванията му. Нещо в тях трябваше да носи трудно доловим знак за беда, който изглеждаше е пропуснал преди това. Но не намери нищо да покаже каква е била ролята на Родри в осуетяването на Аластировите планове. С Джил нещата стояха още по-лошо — тя оставаше пълна загадка, защото не разполагаше с датата на раждането й, още по-малко с тези на родителите й, при чието ниско обществено положение подобни страшно важни данни най-вероятно не са били отбелязани и така завинаги са загубени. Накрая стигна до заключение, че не е направил грешка, а има нещо, което работи против всички грижливо планирани действия, нещо извън неговата власт.
С въздишка, която приличаше по-скоро на ръмжене, той надигна туловището си от стола и се помъкна към прозореца. Отвън, трептящи на хладния зимен вятър, цъфтящи стенни растения плискаха червена боя върху градинския зид. Двама роби се суетяха по квадратната зелена площ, събирайки с гребла паднали листа. Почти не ги забелязваше, защото съзнанието му се рееше надалеч, към Девери. Да имаше как да отиде там! Невъзможно, разбира се; не само че здравето му беше прекалено разклатено и пътуването по море щеше да го убие, но и Господарят на Ефира го познаваше твърде добре. Замалко щеше да изпадне в паника. Деликатното му положение в Братството зависеше от успешните предсказания, а не от съвети, които водят до катастрофа. Ами ако останалите членове на ръководния съвет решат, че от него няма полза? После се овладя, като си напомни, че все още разполага с повече власт от тях, че далеч не е победен.