— Престани да дрънкаш глупости! Ако дам обет, тогава ще имаш всички земи на клана. Каква по-добра зестра?
— О! — в очите на Макла просветна надежда. — Ти все разправяше, че искаш да станеш жрица.
— Точно така. Престани да се тревожиш. Все ще ти намерим съпруг.
Макла се усмихна, но потокът оплаквания събуди съмнения в съзнанието на сестра й. А какво наистина щеше да стане, ако никой не пожелае да вземе земите на Вълците, защото носят със себе си и враждите им? Тъй като цял живот слушаше само разговори за война, Гуенивер знаеше нещо, което по-наивната Маки не съзнаваше — земите им имаха лошо стратегическо разположение, защото се намираха точно на границата с Кантрей и толкова далеч на изток от Кермор, че трудно можеха да бъдат защитени. А какво щеше да стане, ако Кралят в Кермор реши да затвърди позициите си?
Остави Маки в градината и тръгна нервно да се разхожда. Да имаше как да се добере до Кермор и да помоли Краля! Всички казваха, че бил безукорно благороден мъж и може би щеше да се вслуша в думите й. Ако успее да стигне дотам. Покатери се на отбранителната стена и погледна навън. Минали бяха три дни, а Буркан и хората му продължаваха да лагеруват на поляната.
— Докога ще стоите там, копелдаци мръсни? — промърмори тя.
Както се оказа, не много още. Когато тъкмо след зазоряване на следната сутрин се покачи на стената, видя как войскарите оседлават и товарят каруците с провизиите. Но след изтеглянето им там останаха четирима души и една каруца — стража, снабдена с храна за месеци и предназначена да я държи вътре. Гуенивер занарежда всички гадни псувни, които някога бе чувала, докато се задъха и не можеше да диша. Накрая си каза, че не би трябвало и да очаква друго. Изведнъж се почувства безпомощна. Дори Буркан да бе взел всичките си хора, тя никога не би успяла да пропътува сама сто и осемдесетте мили до Кермор.
— Освен ако тръгна като жрица? — си рече на глас.
Ако имаше синя татуировка на бузата си, щеше да е недосегаема, да не се бои от опасностите по пътищата, все едно, че се движи с цяла армия. Би могла да отиде при Краля да го помоли за бъдещето на своя клан, да намери мъж, който да вземе Маки и да запази името на Вълците живо, а жреческата клетва щеше да придаде сила на молбата й. Сетне можеше да се върне тук и да заживее в храма. Обърна се, облегна се на стената и погледна надолу към двора. Послушничките и по-нискостоящите жрици вече работеха в градината или носеха дърва за кухните. Няколко други жрици се разхождаха, потънали в размисъл, около кръглия храм. Но въпреки цялата тази дейност под топлите лъчи на пролетното слънце цареше тишина. Никой не продумваше без нужда, а и тогава приказваше тихо. За миг почувства, че само като гледаше какво бъдеще я очаква тук, се задушава.
Изведнъж изпита сляпа, безразсъдна ярост. Стоеше хваната в капан, вълк в клетка, който гризе прътовете и беснее срещу тях. Омразата й срещу Буркан се надигна силна като похот, а сетне се пренесе и върху Краля в Кермор. Оказа се попаднала между двамата — да моли единия за позволение да притежава онова, което по право й принадлежеше, а другия — да отмъсти вместо нея. Разтрепери се и замята неистово глава, искаше й се да изкрещи НЕ на цялата Вселена. Попадна в плен на чувство, което не беше по силите й да проумее, защото всъщност корените му се губеха много назад в миналото, далеч, в друг живот, където не по собствена вина веднъж вече се бе оказала между двама мъже. Споменът, разбира се, й се губеше, но сърцевината на чувството оставаше, горчиво и кораво като парче стъкло в гърлото й.
Бавно се овладя. Нямаше полза да се поддава на безумната ярост.
— Трябва да мислиш — рече си тя. — И да молиш Богинята за помощ.
— Основната група се е изтеглила — съобщи Дагуин. — Но са оставили четирима души.
— Копелета! — изръмжа Рикин. — Гледат на нашата лейди като на добър кон, който може да се открадне!
Камлун кимна мрачно. Тримата бяха последните останали живи от отряда на Вълците и от няколко дни лагеруваха в гористите възвишения зад Храма на Луната, откъдето можеха да пазят жената, която според клетвата си смятаха за своя господарка. Тримата служеха от деца на Вълчия клан и бяха готови да продължат да му служат.
— А колко добре пазят? — попита Рикин. — Въоръжени и готови ли са за бой?
— Съвсем не — Дагуин замълча и се усмихна. — Като се промъкнах до тях, ги видях да седят на тревата и преспокойно да играят на зарове със запретнати ръкави.