— Охо, така значи? Тогава да се надяваме, че боговете ще направят играта им много, много дълга.
Свободните селяни, които обработваха земите на храма, бяха изключително предани на Върховната жрица, отчасти защото вземаше далеч по-малко от реколтата във вид на данъци, отколкото някой благороден лорд, но преди всичко защото смятаха, че за тях и семействата им е чест да служат на Богинята. Арда беше сигурна, поне така каза на Гуенивер, че заради нея някой от мъжете ще е готов да предприеме дългото пътешествие до Дън Девери, за да отнесе там послание.
— На това трябва да се сложи край! Не мога да заповядам на онези мъже да се махнат от земя, която не ми принадлежи, но проклета да съм, ако ги оставя да седят там цяло лято. Ти не си престъпник, намерил убежище при нас, но можем да предполагаме, че стига да има как, ще те убият. Да видим дали този крал, на когото служи Буркан, ще успее да го накара да си прибере хората.
— Смяташ ли, че Кралят ще се вслуша в молбата ти? — попита Гуенивер. — Обзалагам се, че иска земите ни да са в ръцете на един от неговите васали.
— Ще направи добре да се вслуша! Ще помоля Върховната жрица в Дън Девери лично да се застъпи.
Гуенивер държа юздата на коня, докато Арда се качи и подреди дългите си поли на дамското седло, сетне я изпроводи до вратите. Тъй като четиримата Глигани не проявяваха склонност да влязат в храма, портите стояха отворени. Гуенивер и Липила, която пазеше портите в този ден, стояха заедно и гледаха как Арда излезе навън, седнала с предизвикателно достолепие на седлото. Когато мина по пътя край Глиганите, те скочиха на крака и се поклониха дълбоко и почтително пред нея.
— Копелдаци — промърмори Гуенивер. — Придържат се към всяка буква на закона, а, от друга страна, му изтръгват душата.
— Точно така. Питам се дали не биха те и убили.
— По-скоро ще ме отведат при Буркан, за да ме омъжат насила. Предпочитам да умра.
Размениха тревожни погледи. Гуенивер познаваше Липила, откак се помнеше, също и Арда. Бяха й близки като лели или по-възрастни сестри и все пак дълбоко в себе си се съмняваше, че би могла да сподели подредения им живот. Долу на пътя, яздейки на север, Арда заобиколи едно възвишение и изчезна. Глиганите седнаха и се върнаха към играта на зарове. Гуенивер си спомни за мъжа, когото уби по пътя, и изпита желание да въздаде на онези четиримата същия Уирд.
Можеше да се прибере и да свърши нещо полезно в кухнята, но се забави край портите, бъбрейки с Липила, вперила поглед към волните хълмове и поляни, които бяха недостъпни за нея. Изведнъж дочуха далечен тропот на копита, които се приближаваха бързо откъм юг.
— Сигурно Буркан изпраща вестоносци или нещо такова на хората си — отбеляза Липила.
Глиганите на поляната, изглежда, мислеха същото, защото се надигнаха, лениво се протегнаха и се обърнаха по посока на звука. Внезапно от група дървета изскочиха трима ездачи в доспехи и с извадени мечове. Глиганите останаха вцепенени за момент, сетне се развикаха и разпсуваха, заизваждаха мечовете си — ездачите връхлитаха право върху тях. Гуенивер чу как Липила изпищя, когато войскар от Глиганите падна с наполовина отсечена от раменете глава. Един кон се вдигна на задните си крака, олюля се и тя видя точно насреща си щита на ездача.
— Вълци!
Без да се замисли, затича надолу по склона с меч в ръка, а Липила пищеше и я молеше да се върне. Докато тичаше, падна вторият Глиган; върху третия бяха налетели двамина ездачи; четвъртият се отскубна и побягна право нагоре по склона, сякаш в паниката си се опитваше да стигне убежището на храма, макар че самото му присъствие там би било скверно. Когато видя как Гуенивер лети право към него, се поколеба, сетне свърна настрана, опитвайки се да я заобиколи. Тя нададе вой, който приличаше на призрачен смях, бликащ от устата й по собствена воля, връхлетя, замахна и преди той да успее да я парира, съсече дясното му рамо. Когато мечът се изплъзна от безпомощните му пръсти, тя отново се засмя и го прободе в гърлото. При вида на алената кръв, която бликна, и на свличащия се мъж смехът й се извиси до писъка на банши1.
— Милейди! — гласът на Рикин проби през смеха й. — О, кълна се в Адовия властелин!
Смехът заглъхна и я остави отвратена и вледенена, вперила очи в трупа в краката си. Като в мъгла долови, че Рикин слиза от коня и тича към нея.
— Милейди! Лейди Гуенивер! Познавате ли ме?
— Какво? — тя вдигна учудено очи. — Разбира се, познавам те, Рико. Та нали половината си живот съм те познавала?
1
Банши — фигура от келтския фолклор; призрак на жена, която пищи по този начин в знак, че предстои някой от нейното семейство да умре. — Б.пр.