— Не помниш ли, че си ми разказвала за четвъртия лик на Богинята? — продължи Гуенивер. — Тъмната й страна, когато луната стане кървава и черна, майката, която изяжда собствените си деца.
— Гуен. Това не.
— Това да — отмятайки глава, тя стана и започна да крачи из помещението. — Ще поведа хората си да участваме във войната. Много време е минало, откак в Девери се е сражавал обрекъл се на Луната воин.
— Ще те убият — Арда се изправи. — Няма да го допусна.
— Не е наша работа да допускаме или не, щом Богинята ме призовава. Днес усетих докосването й.
Погледите им се срещнаха, впиха очи една в друга и в този сблъсък на воли Арда първа отстъпи. Тогава Гуенивер разбра, че вече не е дете, а жена.
— Има начини да се проверят подобни прозрения — заговори най-сетне Арда. — Тази вечер ела в храма. Ако Богинята те дари със знамение, значи нямам право да кажа „Не“. Но ако Тя не го направи…
— По този въпрос ще следвам твоята мъдрост.
— Добре тогава. А какво ще стане, ако те дари с видение, но не с онова, което ти искаш?
— Тогава пак ще й се обрека. Дошло е времето, милейди. Искам да чуя тайното име на Богинята и да положа клетва.
Готвейки се за церемонията, Гуенивер не вечеря. Останалите обитатели на храма вече се хранеха, когато тя извади вода от кладенеца, загря я и се окъпа до огнището в кухнята. После, докато се обличаше, поспря да погледне братовата си риза, която беше шила предишната година. На всяка от платките, везани с червено, беше изобразен бягащият вълк на клана, както и бордюр от преплетени конци, приличащ на верига от възли, направени от много нишки, но всъщност изработен само от един конец, като всеки възел се завързваше неизбежно в следващия. „И моят Уирд е така заплетен“, каза си тя.
При тази мисъл усети студ, сякаш е казала повече, отколкото разбираше. Когато се облече, я обхвана страх. Но не защото можеше да умре в бой; тя знаеше, че ще бъде убита скоро или пък след години. Тъмната Богиня постъпваше по този начин — когато Тя решеше, че им е дошло времето, призоваваше своите жрици да направят последното жертвоприношение. Гуенивер взе колана на меча и се поколеба, почти изкушена да го захвърли на пода; сетне отметна глава и го закопча около кръста си.
Кръглият дървен храм се издигаше в средата на двора. От двете страни на вратата растяха извити, подобни на пламък кипариси, донесени чак от Бардек и пазени вече много, много зими. Когато мина между тях, Гуенивер почувства как я залива вълна от сила, като че прекрачваше през порта към друг свят. Потропа девет пъти на дъбовата врата и изчака отвътре да отговорят с девет приглушени удара. После отвори и влезе в преддверието, оскъдно осветено от единствена свещ. Там я чакаше жрица, облечена в черно.
— Влез с тези дрехи в храма. Вземи и меча си. Така нареди Върховната жрица.
Гладко полираните дървени стени на вътрешното светилище блестяха на светлината на девет маслени лампи, а подът беше покрит с пресни тръстики. На далечната стена се издигаше олтарът — канара, оставена каквато си е била, с изключение на върха, който беше изсечен като маса. Зад него висеше огромно кръгло огледало, единствения Неин образ, който Богинята допускаше в храмовете. Облечена в черно, Арда стоеше от лявата му страна.
— Извади меча от ножницата и го сложи на олтара.
Гуенивер направи поклон пред огледалото, а после изпълни каквото й нареди Върховната жрица. От една странична врата влязоха, без да промълвят дума, три от старшите жрици и застанаха отдясно. Те щяха да са свидетели на обета й.
— Събрали сме се да упътим и приемем една, която иска да служи на Лунната богиня — продължи да говори Арда. — Всички познаваме Гуенивер от Вълчия клан. Има ли някакви възражения срещу посвещаването й?
— Няма — отговориха едновременно трите. — Ние знаем, че тя е благословена от Нашата Господарка.
— Добре тогава — Върховната жрица се обърна към Гуенивер. — Заклеваш ли се да служиш на Богинята през всички свои дни и нощи?
— Заклевам се, милейди.
— Заклеваш ли се, че няма да издадеш тайната на свещеното й име?
— Заклевам се, милейди.
Арда вдигна ръце и плесна три пъти, сетне още три, и накрая още три пъти, отмервайки свещеното число в точните му пропорции. Гуенивер изпита тържествено, но едновременно с това и блажено спокойствие, сладост, подобна на медовина, която се разля по цялото й тяло. Най-сетне решението беше взето, а обетът й — даден.