— Милейди? — проговори най-сетне Рикин. — Значи оставате в храма, така ли?
— Не оставам. Събираме си багажа и тръгваме за Кермор още днес. Натоварете толкова провизии, колкото заловените коне могат да носят.
Тримата кимнаха в безпрекословно подчинение. Рикин не можеше да откъсне очи от лицето й. Макар никой и по никое време не би я нарекъл красива (лицето й беше прекалено широко, а брадичката — прекалено волева за това), Гуенивер беше привлекателна, висока и стройна, движеше се с изяществото на диво животно. От години оставаше безнадеждно влюбен в нея и всяка зима я гледаше от едната страна на братовата й зала, как тя седи от другата — недостъпна за него. Изпита мрачно задоволство, като видя, че е дала обет. Сега вече нямаше да я има друг мъж.
— Нещо не е наред ли? — попита го тя.
— Не, милейди. Ако ми е позволено да знам, само се чудя за татуировката. Защо е от лявата страна на лицето ти?
— Имаш пълното право да знаеш. Това показва, че съм заклел се в Луната Войн. — Тя се усмихна и сякаш се превърна в различна жена, студена, със строг и свиреп поглед. — А вие сте смятали, че такова нещо има само в песните на бардовете, нали така?
Рикин се стресна, сякаш го зашлеви. Дагуин се задави и хлъцна от изненада.
— Сега вече лейди Макла е глава на Вълчия клан — продължи. — Тя ме направи капитан на своята войска, докато се ожени и съпругът й доведе собствени войскари. Ако дотогава останем живи, ще трябва да изберете дали да се закълнете на новия й съпруг, или да ме последвате. Но сега отиваме в Кермор за летните сражения. Вълчият клан се е заклел да доведе войскари, а ние никога не нарушаваме думата си.
— Много добре, милейди — рече Рикин. — Може да не сме същински отряд, но посмее ли някой да рече нещо за нашия капитан, ще прережа гърлото на копелето.
Потеглиха, движейки се предпазливо, в случай че по пътищата все още се спотайват Глигани. Вървяха по страничните пътеки през планината, като Дагуин и Камлун се сменяха да яздят напред. Кермор беше на десет дни път с кон, но щяха много по-скоро да са в безопасност в дъновете на старите съюзници на Вълците на юг и на изток. В продължение на два дни заобикаляха владенията на Вълците, защото не смееха да яздят на собствената си земя, да не би Глиганите да патрулират из нея. На третия ден сутринта пресякоха реката Нер по малко използван брод и се насочиха повече на изток, отколкото на юг, към земите на Еленовия клан. Тази нощ лагеруваха в окрайнината на гора, която Елените и Вълците използваха заедно като ловен резерват. При вида на познатите дървета от очите на Гуенивер бликнаха сълзи, защото си спомни колко много братята й обичаха да ловуват сред тях.
Докато мъжете връзваха конете за колчета и изграждаха лагера, Гуенивер крачеше неспокойно наоколо. Започваше да изпитва тягостни съмнения. Едно бе да говори, че тръгва на война, а друго — да погледне мъничкия си отряд и да осъзнае, че животът на тези момчета зависи от това как ще ги ръководи. Под претекст, че ще потърси сухи дърва за огъня, тя навлезе в гората и се залута между дърветата, докато не намери малък поток, който течеше безшумно по скалата между обточени с папрат брегове. Около нея старите дъбове хвърляха сянка, която изглеждаше така, сякаш е била там от време оно.
— Богиньо — прошепна тя. — Верния път ли избрах?
Не зърна видение в проблясващата повърхност на потока. Изтегли меча си и се загледа в острието, по което пробягаха пламъци, докато лежеше върху олтара на Богинята. Сетне й се стори, че долавя присъствието на призраци около себе си — Авоик, Мароик, Беноик и най-накрая баща й Кадрик — тези високи мрачни мъже, чийто живот бе доминирал нейния. Но сборът от тяхната гордост се равняваше на нейната собствена.
— Не ще оставя да лежите неотмъстени.
Чу ги да въздъхват за горчивия си Уирд или може би това беше само вятърът сред дърветата, защото си отидоха също така безшумно и бързо, както се бяха събрали. Но тя схвана, че Богинята я е дарила със знамение, също както направи, когато благослови меча й.