— Помислиха ви за призрак от Отвъдното, милейди. Да кажа ли на хората да слязат от конете?
— Точно така. Виж какво, от няколко дни действаш като капитан. Като че е време да им го съобщя официално.
— Милейди ми оказва голяма чест.
— Не е така и ти го знаеш. Никога не си бил смирен, Рико, та не се прави на такъв сега.
Той се засмя, поклони й се леко от седлото и обърна коня към войскарите.
Гуенивер стоеше до своя и оглеждаше нервно броха, чакайки пажа да се върне. Братята й бяха разказвали за великолепието на Кермор, но тя не бе идвала тук. Цели седем етажа висока, масивната кула се съединяваше с три по-ниски кулички, тъмносивият комплекс наподобяваше юмрук на великан, превърнат с магия в камък. Над него се развяваше червено-сребристо знаме, оповестявайки гордо, че сам Кралят е вътре. Огледа се и видя сред нарастващата тълпа всички благородни лордове да я гледат, без да смеят да заговорят, докато Кралят не отсъди по този странен въпрос. Тъкмо започна да ругае пажа, че толкова се бави, когато обкованите в желязо врати се отвориха и навън излезе самият Крал със свита от пажове и съветници.
Глин, гуербрет на Кермор, или Крал на цял Девери, както предпочиташе да го знаят, беше на около двайсет и шест години, висок и здраво сложен, с руса коса, избелена и загрубена с вар съгласно кралската мода; тя бе сресана назад и се стелеше като лъвска грива. Дълбоко поставените му сини очи имаха изражението на непрестанно преследван човек, защото приемаше отговорностите също така сериозно, както и правата си. Когато коленичи пред него, Гуенивер изпита искрено страхопочитание. Цял живот слушаше за този човек, а ето го сега да слага ръце на кръста си и да я разглежда с лека смаяна усмивка.
— Изправете се, лейди Гуенивер — заговори Глин. — Дано не звуча като грубиян, но не съм предполагал, че ще доживея деня, когато жена ще ми доведе войници.
Гуенивер направи реверанс, доколкото можеше да го стори обута в бриги.
— Ваше величество, Вълчият клан никога не е нарушавал своите обети, нито веднъж през тези дълги години на война.
— Това съвсем не го забравям. — Той се поколеба, за да подбере внимателно думите си. — Уведомен съм, че имате сестра. По-късно, когато си починете, вие без съмнение ще искате да разговаряте с мен за съдбата на Вълците.
— Ще поискам, Ваше величество, и ще съм поласкана, ако обърнете внимание на този въпрос.
— Разбира се. Ще останете ли под моя покрив като почетен гост за известно време, или трябва да се върнете веднага в своя храм?
Тук беше ключът и в сърцето си Гуенивер призова Богинята на помощ.
— Ваше величество — отвърна тя, — Пресвещената Луна ме избра да й служа като обрекъл се на Нея воин. Дошла съм да Ви моля за благоволение, а то е: да ми позволите да остана на мястото си начело на отряда, да тръгна с войската Ви и да се бия под ваше командване.
— Какво? — рече той, забравил своята ритуална учтивост. — Вижте, та вие сигурно се шегувате! Какво може да търси жена в сражения и битки?
— Онова, което търси всеки мъж, Ваше величество — чест, слава и възможност да убива враговете на Краля.
Глин се поколеба, загледан в татуировката, сякаш си спомняше старите разкази за онези, които са служили на Тъмната Страна на Богинята, сетне се обърна към отряда.
— Ей, момчета — подвикна им той. — Почитате ли дамата като ваш капитан?
До един войскарите извикаха, че я почитат. От задната редица Дагуин самонадеяно изкрещя, че Гуенивер била деомер.
— Тогава ще приема за знамение това, че в двора ми е дошъл обрекъл се на Богинята воин — заяви Глин. — Много добре, милейди. От мен получавате благоволението, за което молите.
Глин махна с ръка и слугите долетяха като скакалци. Коняри се затичаха да приберат конете; бойци от личния отряд на Краля се забързаха към Рикин да го отведат заедно с хората му в казармата; съветници се появиха край Гуенивер и се поклониха; двама от заместниците на шамбелана приближиха подтичвайки, за да я отведат в голямата зала. Като влезе в нея, се слиса. Беше достатъчно голяма да побере повече от сто маси за отрядите и имаше четири огромни огнища. Сред изящни гоблени по стените висяха знамена в червено и сребристо, а вместо със слама, подът беше покрит с цветни цепени плочи. Гуенивер стоеше и зяпаше като момиче от провинцията, каквото всъщност си беше, когато главният шамбелан на име лорд Оривейн побърза да я поздрави.
— Добре дошла, милейди — заговори той. — Позволете ми да ви настаня в скромния ни брох. Видите ли, тъй като сте благородничка по рождение, а и жрица, просто не зная какъв ранг ви дава това. Може би този на тиерин?