Да беше се оженил за Брангуен, упрекваше се той, щяха да имат деца, които на свой ред щяха да създадат поколение, да наследят трона и да предотвратят гражданската война. Може би. Каза си, че никой не би могъл да знае щяло ли е да бъде така. Но историята с Глиганите имаше също връзка с неговата грешка. Откак получиха земята на Соколите като възмездие за смъртта на Блейн, Глиганите се замаяха от гордост и високомерие, докато накрая подтикнаха гуербрет Кантрей да издигне претенции за трон, който никога не е бил предназначен за него.
Сега всички действащи лица в древната трагедия бяха събрани тук, в Кермор. На вечеря Невин огледа залата и ги видя до един: Блейн, който се хранеше заедно с останалите войскари на Вълците като техния капитан Рикин; Герейнт, седнал от лявата страна на Глин като негов брат; Брангуен със синята татуировка на обрекъл се на Луната воин. Всички оставаха все така обвързани, но сърцето му се свиваше най-много заради съдбата на Гуенивер в този живот.
Невин седеше на маса с писаря и жена му, главния коняр и неговата жена, двама заместници на шамбелана и овдовелия оръжейник Исгерин. Тази вечер Исгерин забеляза, че Невин гледа как лейди Гуенивер се храни, и спомена как по-рано през деня Данин я довел при него да я снабди с доспехи.
— За щастие бях запазил едни, които ставаха на лорд Данин, когато беше на около четиринайсет години — продължи Исгерин. — Можехме, разбира се, да ги развалим и да направим от тях по-голям номер, но бяха такова хубаво изделие, че го пазех за някого от младите принцове, като му дойде времето. Сега свърши работа.
— Точно така. А какво мислеше лордът за това, че дамата ще носи старите му доспехи?
— Колкото и да е странно, беше доволен. Рече нещо, че било поличба.
„Готов съм да се обзаложа, че така е казал — помисли си Невин, — проклет да е.“
Веднага щом свърши с вечерята, той си тръгна, но забеляза, че Данин се отправя към Гуенивер с намерение да седне на масата й. Забави се малко край подиума, за да подслуша, но Данин й зададе само невинен въпрос за доспехите.
— Ох, боговете да са ми на помощ — засмя се тя. — Раменете ме болят и горят като огън от това нещо! Сигурно тежи поне десет оки.
— Така е наистина — рече Данин. — Но продължавайте да ги носите всяка проклета минута, която сте в състояние да ги издържите. Не бих желал да загубя боец с вашия дух поради липса на подготовка.
Пиянски ухилен, младият лорд Олдак, пълен, тежък младеж с прекалено високо мнение за себе си, се наведе през масата.
— Боец ли? — рече той. — Абе, Данин, какво става с очите ти.
— Те виждат синята татуировка на лицето й. А както се отнася до всички, които са под мое командване, тя е боец и само това има значете.
— Вярно казано, разбира се — Олдак обърса с опакото на ръката си своите напоени с медовина мустаци. — Но виж какво, Гуен, не може да се отрече, че си е момѐ, което изглежда достатъчно добре, за да накара човек да забрави за това.
Бързо и точно, като яребица, когато изскача от скривалището си, Данин се изправи, пресегна се и сграбчи Олдак за ризата. Чаши се затъркаляха и разляха, мъже се разкрещяха, докато той извличаше ритащия и крещящ лорд през масата. С един последен замах го стовари в краката на Гуенивер.
— Извини се — озъби се той. — Никой не може да нарече една лейди и жрица „моме“.
Всички мъже в залата гледаха в мъртво мълчание. Олдак се задави, поемайки дъх, сетне се изправи на колене.
— Хайде — подритна го Данин.
— Най-смирено се извинявам — рече задъхано Олдак. — Никога повече няма да ви нарека така, Ваша святост. Моля вашата Богиня да ми прости.
— Ти си глупак — рече Гуенивер. — Но извинението ти е прието.
Олдак се изправи, приглади подгизналата от медовина риза и се обърна към Данин.
— Нека Богинята ми прости обидата — рече той. — А колкото до теб, копеле…
Данин сложи ръка на дръжката на меча и от местата си наскачаха мъже.
— Дали господин лордът е готов да ми отправи официално предизвикателство? — гласът на Данин беше кадифян като на камериерка от дамските покои.