Хванат в капан, Олдак гледаше ту на една, ту на друга страна, а устните му мърдаха нервно, докато обмисляше какво да предпочете — накърнената чест или сигурната смърт. Данин чакаше усмихнат. На почетната маса се изправи Кралят.
— Достатъчно! — кресна Глин. — Чумата да ви тръшне и двамата, че се биете в моята зала! Дано, връщай се тук и сядай. Олдак, с теб искам да поговорим по-късно в покоите ми.
Пламнал от срам, Олдак се завъртя на пета и изтича навън. Навел глава като ударено куче, Данин се промъкна обратно до брат си. Както бе склонен да прави в моменти на слабост, Невин мислеше за Герейнт, докато излизаше. Той, изглежда, бе решен да се отнася почтено с Гуенивер и да преодолее коренящата се в миналото страст, която търсеше път към повърхността. Пожелавам повече сили на момчето, помисли си Невин, може би ще се освободи от нея в този живот. Но наред с тази мисъл почувства и лепкавия хлад на деомера по гърба си. Там имаше опасност, опасност, която не му се разкриваше.
Гуенивер се върна в храма на Луната начело на малка армия. През един пролетен ден, когато залязващото слънце къпеше високите стени със златна светлина, двамата с Гуетмар оставиха отрядите в подножието на хълма и се изкачиха пешком до портите, които се открехнаха и там се показа лицето на Липила.
— Та това си ти, Гуен! — пропя тя. — Като видяхме войската, помислихме, че може би се връщат онези отвратителни Глигани или нещо такова.
— Ние сме. Дошли сме да вземем Маки. Обещах й сватба и сватба ще има.
— Чудесно! Нещастното момиче много страда тук. Влизай, влизай. Душата ми ликува, че те виждам.
Гуенивер влезе и Макла се втурна да я посрещне. Тя се хвърли в прегръдките на сестра си. Дворът на храма беше пълен с жени, които гледаха усмихнати и разчувствани как Маки плаче от радост.
— Толкова се тревожех, мислех си, че може да си загинала — проплака тя.
— Да, но ето ме, върнах се. Сега се стегни, Маки. Доведох ти съпруг и всичко ще се оправи. Ще имаш голяма сватба в самия кралски двор.
Макла изпищя от радост и сключи пръсти пред устата си.
— Така че си събери нещата, докато разговарям с Арда — продължи Гуенивер. — Лорд Гуетмар те очаква.
— Гуетмар ли? Та той е грозен!
— Значи няма да се тревожиш, че може да заплоди слугините ти с копелета. Слушай, малка глупачке, той е единственият мъж в двора, който би се оженил за теб не за зестрата, а защото те обича, затова започни да откриваш добрите му качества. Във всеки случай, когато духне свещта, няма да виждаш лицето му.
Макла простена театрално, но се затича към спалнята. Едва тогава Гуенивер забеляза майка им, застанала в края на тълпата. Долиан стоеше със скръстени на гърдите ръце, сякаш носеше в тях мъката си, а очите й бяха пълни със сълзи. Гуенивер се отправи колебливо към нея.
— Ти ожени добре сестра си — рече Долиан с треперещ глас. — Гордея се с теб.
— Благодаря ти, мамо. Добре ли си?
— Доколкото мога, като те гледам такава. Гуен, Гуен, моля те. Остани тук в храма.
— Не мога, мамо. Аз съм последната чест, останала на клана.
— Чест ли? Охо, чест значи? Ти не си по-добра от баща си, не си по-свястна от всичките си братя, които до един говореха за чест, докато, истина ти казвам, не започнах да си мисля, че ще полудея. Вас не ви радва честта, вас ви радва клането — внезапно тя отметна глава и думите й потекоха като придошла река. — Тях не ги интересуваше, че ги обичам; о, това беше много по-малко от проклетата им чест и тръгваха на рат един след друг, докато кланът ни напълно се обезкърви. И всичко това, за да потопят кралството в сълзи! Гуен, как можеш да ми сториш това? Как можеш да направиш също като тях?
— Трябва, мамо. Ти имаш Маки и скоро ще бъдеш старата дама на нашите владения.
— Владенията ли казваш? — просъска Долиан. — Изгорен дън и опустошени земи, всичко за едната чест! Гуен, моля те, не тръгвай! — и се разплака, хлипайки на глас.
Гуенивер не можеше да проговори, нито да се помръдне. Другите жени наобиколиха Долиан и я отведоха бързо настрани, но през цялото време хвърляха гневни погледи към неблагодарната дъщеря. Докато бягаше през портите, тя чуваше пронизителния писък на майка си, която я оплакваше продължително и високо. „За нея вече съм мъртва“, мислеше тя. Но такава беше волята на Богинята и не можеше да плаче, колкото и да копнееше за сълзите.
— Какво става? — попита Гуетмар.