— Нищо. Маки скоро ще излезе — тя се извърна и погледна надолу, търсейки да види Рикин сред хората си. — В името на косматия черен задник на Адовия властелин, душата ми ще заликува, като се върнем в Кермор.
Където и да беше, не успя да види Рикин, но зърна Данин. Начело на кралските войскари, той седеше изящно на седлото. Скоро щеше да тръгне на рат под негово командване и си помисли, че Богинята й е изпратила великолепен учител в изкуството на смъртта.
Невин имаше няколко чираци в билкарството, но най-способният сред тях беше Гавра — високо, стройно момиче с гарвановочерна коса и кафяви като лешник очи. Бе се родила дъщеря на ханджия в Кермор и не се плашеше от тежка работа, а също така беше решена да постигне по-добър живот. През двете години, докато се обучаваше при него, тя напредна много. Затова й разрешаваше да му помага всеки следобед, докато се грижеше за по-обикновени заболявания или нещастни случаи сред слугите в двореца, които официалните хирурзи не удостояваха с внимание. Освен това на Гавра й сечеше умът, когато станеше въпрос за дворцови интриги. Данин и Гуенивер се бяха върнали само преди два дни, когато чирачката донесе интересна новина.
— Днес ме спря, за да говори с мен, лорд Олдак — поде Гавра.
— Така ли? Пак ли започна да ти досажда?
— О, беше много, много любезен, но смятам, че имаше нещо непочтено наум. Учителю, ще поговорите ли с него? Дяволски трудно е да оскърбиш един благородник, но онова, което най-малко искам в този живот, е негово копеле, пък и копелето на когото и да е другиго.
— Тогава ще поговоря. Ти си под мое покровителство, все едно си ми дъщеря, и да ме вземат мътните, ако не отида при самия Крал, стига да трябва.
— Благодаря, много благодаря. Но се разтревожих не само от пиянското му хилене. Той имаше наглостта да оскърби лейди Гуенивер. Според мен тя е великолепна и не искам да чувам такива приказки от когото и да било.
— А какво точно рече той?
— О, сякаш по-скоро намекваше разни неща. Как двамата с лорд Данин прекарвали много време на учебната площадка.
Невин изръмжа под нос.
— Говореше повече срещу господин лорда, отколкото срещу Нейна святост — продължи Гавра. — Питаше ме дали не ми се види странно, че господин лордът толкова напъва да учи лейди Гуенивер на своето изкуство, но с това ме притесни не по-малко. Казах му, че простата слугиня от народа стои прекалено ниско, за да мисли каквото и да е за господин лорда, сетне си отидох.
— Добро момиче. Както виждам, ще трябва да поговоря с Олдак за повече неща. Ако до ушите на Гуенивер стигне, че я е оскърбявал, той може скоропостижно да умре.
— Е, няма да се натъжа, ако това стане.
Още на другия ден Гуенивер и Данин дойдоха на следобедния им прием. Бяха току-що свършили да мажат с мехлем одрасканата ръка на един помощник-соколар, когато двамата влязоха, дрънчейки и тракайки с пълно бойно снаряжение. Данин притискаше към бузата си окървавен парцал.
— Ще се погрижиш ли за капитана, добри ми билкарю? — попита Гуенивер. — Неудобно му е да отиде при хирурга.
— Ако ми бе позволено да нарека кучка една жрица, щях да го направя.
Гуенивер само се засмя. Капитанът махна парцала и се показа подута и одрана до кръв буза, а от две леки порязвания капеше кръв.
— Упражнявахме се с тъпи остриета — обясни Гуенивер. — Но и те могат да направят добър оток, а той отказа да носи шлем за нашия урок.
— Глупост — рече Данин. — От моя страна, искам да кажа. Въобще не смятах, че ще успее да се приближи до мен.
— Така ли? — забеляза Невин. — Излиза, че дамата е по-надарена за тези неща, отколкото бихме сметнали и двамата.
Данин му се усмихна така безочливо, че Невин изпита изкушение да промие раните с най-силната настойка, с която разполагаше. Но в знак на смирение използва топла вода, напомняйки си настойчиво, че Данин не е Герейнт и макар душата да е същата, личността е различна и Данин има основания за своето високомерие, каквито Герейнт никога не бе имал. И все пак Невин побесняваше всеки път, когато студените очи на капитана се стрелваха към Гуенивер. След като той си отиде, Невин си позволи да въздъхне по повод глупавата гордост, която може да има зъб на някого цели сто и трийсет години.
Гуенивер се забави да побъбри с Гавра, оглеждайки с любопитство билките и настойките, а тя за щастие не спомена за обидите на лорд Олдак. Макар че дамата очевидно не ги забелязваше, из помещението я следваха Диви. Понякога те я подръпваха срамежливо за ръкава сякаш за да им обърне внимание. Дивите винаги разпознаваха човека, надарен с дарба за деомер, и такива хора привличаха мъничките същества. Накрая те изчезнаха, клатейки разочаровано глави. Невин внезапно се запита дали Гуенивер не е открила, без да ще, деомерската си дарба и не я използва в служба на своята Богиня. Самата мисъл го накара да изтръпне от тревога и по някакъв начин го беше проявил, защото Гуенивер попита: