— Когато дойде на себе си, добри ми Невин — рече той, — брат ми ще се извини.
— Не е необходимо. Пияният не отговаря напълно за провиненията си. Извинете ме, Ваше величество, за разлятото на килима. Видите ли, духовете не са много съобразителни и затова не им мина през ум да хванат това проклето нещо с гърлото нагоре.
„Духове ли? — помисли си Гуенивер. — О, богове, щом Невин владее деомера, тази стая е положително пълна с тях!“ Огледа се неспокойно, но не видя нищо. Мърморейки, че ще извика паж да почисти пивото, Данин стана и избяга от помещението.
— Има много начини да накараш някого да се държи възпитано — забеляза Кралят. — Милейди, позволете ми да се извиня.
— Негово величество не носи вина за случилото се. Както казва Невин, пияният човек не е съвсем на себе си.
Останаха още малко при Краля, но неприятният инцидент скоро ги принуди да си тръгнат. Гуенивер предположи, че по-късно Кралят ще има какво да каже на брат си. Вървеше по коридора с Невин и се питаше защо ли човек с неговите способности се задоволява с такова скромно място в двора, но беше прекалено изплашена, за да го попита направо.
— Е, добри ми вълшебнико — рече най-сетне тя. — Доколкото разбирам, щом човек като теб му помага, Негово величество ще бъде крал на цяло Девери.
— Не бих заложил пари на това.
Тя се закова, обърна се и се вгледа в него. Невин й се усмихна уморено.
— Кой знае какво са намислили боговете? — продължи той. — Както добре знаете, Богинята, на която служите, има тъмна душа. Възможно е Тя да ви е изпратила тук да присъствате на кървав разгром.
— Може и така да е — прилоша й при тази мисъл, но тя беше логична. — Ще се моля да не е.
— И аз също. Глин е добър човек и чудесен крал, но не ми е дадено да прозра как ще свърши всичко. Милейди, моля ви да запазите моя деомер в тайна от останалия двор.
— Както желаеш. И без това едва ли някой ще ми повярва, ако му кажа.
— Може би няма — той замълча и продължи да я гледа. — Надявам се, че лорд Данин ще се отнася към вас с цялото уважение, което изисква положението ви.
— Добре ще направи. Уверявам те, че нямам намерение да нарушавам обета си.
Той се стресна, а тя се засмя.
— На една жрица прилича да е пряма понякога — рече Гуенивер. — Сестра ми може да ти каже, че никога не съм премълчавала.
— Хубаво. Тогава нека и аз да съм прям. Сърцето ми се свива, че тръгвате на война. Ще се моля на вашата Богиня да ви покровителства.
Гуенивер си тръгна, поласкана, че човек с неговата власт може да е загрижен за нея.
Светлината от факли хвърляше отблясъци по стените, докато армията се строяваше на двора. Рикин вървеше сред хората си, прозяваше се, тъй като бе спал твърде малко тази нощ, и ги подканяше все така да бързат. Покрай тях трополяха каруци с провизии, а сънливите каруцари плющяха с дългите си камшици. Винаги бе мечтал за деня, когато ще тръгне на война като капитан, а не като обикновен войскар. Един след друг хората му извеждаха конете си и се нареждаха пред поилката. Рикин намери Камлун, който държеше юздите не само на своя, но и на коня на Дагуин.
— А къде е Дагуин? — попита Рикин. Вместо отговор Камлун посочи с палец към близката конюшня, където Дагуин и момиче от кухненската прислуга се прегръщаха страстно в сянката на стената.
— Последно сладко сбогуване — рече ухилен той. — Не зная как го прави. Мога да се закълна, че е омайвал по едно момиче във всеки дън, в който сме били.
— Ако не и по две. Даго, хайде! Остави малко като се върнем!
Меките сребристи звуци от рога на лорд Данин отекнаха из дъна. Когато Дагуин се откъсна от момичето, бойците от отряда започнаха да му подвикват и да го задяват. Давайки заповеди, Рикин възседна коня си. Подчинените му последваха примера и познатото скърцане и дрънчене, което ги съпровождаше, му прозвуча по-сладко от песента на бард. Изведе ги от дъна, където пред портите чакаше останалата част от войската — повече от триста души, докато каруците, товарните коне и слугите се бяха скупчили от едната страна. Гуенивер изведе коня си от бъркотията, дойде и застана до Рикин.