— Добра утрин, милейди — рече той и леко се поклони от седлото.
— Добра да е. Това е чудесно, Рико. В живота си не съм се чувствала така щастлива.
Рикин се ухили и помисли, че тя е като младо момче, което за първи път тръгва на бой. Струваше му се невероятно, че тя стоеше тук, облечена в доспехи като всички останали, с качулка, отметната назад, откриваща меките остригани къдри на златните й коси и синята татуировка върху бузата. Небето посивя с идването на зората и светлините от факлите избледняха. Над портите слуги започнаха да закачат веригите за рудана. Възседнал ниския си як кон, лорд Данин мина покрай редицата, спирайки се тук и там, за да поговори с някого, докато накрая дойде в тръс до Гуенивер.
— Вие ще яздите начело на редицата с мене, Ваша святост.
— О, така ли? И на какво дължа тази чест?
— На благородния си произход — Данин се усмихна с присвити устни. — Той е дяволски по-добър от моя, нали така?
Докато те се отдалечаваха, Рикин се загледа в гърба на Данин и разбра, че го мрази.
Цяла сутрин войската се придвижваше на запад, следвайки брега, който се виеше край морските скали. Рикин виждаше океана, искрящо тюркоазен, на бели петна. По него се носеха бавни вълни и се разливаха далеч долу върху светлия пясък. Отдясно се разстилаха добре обработвани ниви от личните владения на Краля, златни стърнища, по които от време на време се забелязваше приведен на две селянин да събира последните зърна от първата реколта. Обикновено Рикин би си подсвирквал просто защото денят беше чудесен и те вървяха към слава, но днес яздеше, потънал в мисли, сам начело на бойния отряд, вместо до партньора, както бе свикнал.
Но вечерта, когато войската спря да лагерува на широките поляни покрай скалите, при неговия огън дойде Гуенивер, натоварена с багаж. Той скочи и пое товара.
— Трябваше аз да се погрижа за коня ви, милейди.
— Остави. Когато се налага, мога да вържа един кон на колче. Ще споделя с теб огъня.
— Това радва сърцето ми. Питах се: докога лорд Данин ще ви държи до себе си.
— И какво точно искаш да кажеш?
— Само каквото казах, милейди. Ще отида да ви донеса вечеря от каруците.
Той побърза да се отдалечи, а Гуенивер го проследи, сложила ръце на кръста. Прокле голямата си уста. Когато се върна, тя седеше до огъня и ровеше из дисагите си за нещо, но ги остави, за да вземе от него хляба и телешката пастърма.
— Какво точно искаше да кажеш за нашето копеле? Желая да чуя истината от теб.
— Е добре, аз и цялата проклета армия зачитаме обета ви. А той?
— Той няма да има избор. Какво те кара да се съмняваш?
— Нищо, милейди. Извинете ме.
Все така вперила подозрителен поглед в него, тя се поколеба, после се обърна, извади от дисагите си чифт зарове, започна да ги подхвърля в ръка като изпечен войскар и поиска да знае.
— Готов ли си? Можем да играем на тресчици.
— Разбира се, милейди. Хвърляйте първа.
Гуенивер ги метна на светлината на огъня.
— Пет! О, по дяволите! Пет! — простена тя. — Сега си ти, но се надявам това да е последната петица, която хвърлям.
Играха цялата вечер и нито веднъж тя не спомена името на лорд Данин. Но на другия ден, преди да потеглят отново, отиде да говори с кралския капитан, а сетне се върна с вестта, че оттук нататък ще язди със своите хора.
Тази сутрин морето беше изпълнило околността с гъста мъгла, която направи въздуха студен като през зимата и се просмука в дебелите им вълнени наметала. Войскарите яздеха мълчаливо в потискащата влага. Гуенивер мърмореше не по-малко от своите хора, но в края на краищата мъглата се оказа благодат. Почти по пладне стигнаха до Морлин, малък пристанищен град на около трийсет мили от границата с Елдид, и намериха вратите затворени. Данин ги поздрави от името на Глин и тогава пазачите се наведоха през бойниците на каменната стена.
— В името на боговете! Войскари на Кермор! — кресна един от тях. — Отваряйте портите, момчета! Да знаете как се радваме, милорд Данин!
— Защо? Неприятности ли има?
— Неприятности, и то какви. Извън залива обикалят елдидски кораби, а елдидски войскари палят фермите покрай пътя на север.
Рикин внезапно заобича мъглата, защото държеше бойните кораби неподвижни в морето, откъдето не можеха да нападнат пристанището и да го опожарят. Минаха през портите и видяха, че градът беше като по събор. Фермерите от мили наоколо се бяха стекли заедно със семействата, добитъка и прасетата зад стените. Всяка улица представляваше лагер, където жените шетаха в набързо опънатите палатки, децата търчаха между огньовете, а кучета ги следваха. Данин потърси място да строи хората си, сетне ги остави да се точат из уличките, гъмжащи от вързани на колчета животни. Рикин последва Гуенивер, която си проправяше път към Данин сред бъркотията.