— Е, милейди — рече Рикин. — Излиза, че май ще се посражаваме.
— Чакам с нетърпение — тя му се усмихна открито и ведро.
От близка кръчма излезе дебел посивял мъж, който навличаше върху ризата и бригите си дълга черна церемониална дреха. Той хвана стремето на Данин в знак на вярност и се представи като Морло, кмет на града.
— И кога видяхте тези кораби? — попита Данин.
— Преди три дни, милорд. Рибарите дойдоха и донесоха новината. Съобщиха за голям търговски кораб, придружен от две галери.
— Разбирам. Тогава пристанището ви не е застрашено. Обзалагам се, че корабите са тук само за да снабдяват войската с храна. Къде е местният лорд? Не беше ли тиерин Кавид?
— Тъкмо той — Морло замълча и прокара разтревожен ръка през очите си. — Но последните два дни не е имало и следа от него или войскарите му, а това, мисля си, не вещае добро. Страхувахме се да му изпратим вестоносец.
Данин изруга и се обърна към Гуенивер.
— Да извеждаме момчетата оттук. Ако не е загинал, Кавид е обсаден. Разумно ще е да проводим и вестоносец в Кермор, да изпратят кораби да прогонят елдидските негодници. Твоят капитан е може би точно подходящият човек.
— О, не — отвърна твърдо Гуенивер. — Милорд.
Данин пламна. Само дългогодишният навик да се подчинява на военната дисциплина възпря Рикин да се хване за меча.
— Както желае, милейди — рече най-сетне Данин. — Ще проводя назад някое от моите момчета.
Войската си проправи път през града като разбъркана тълпа, сетне се престрои на северния път. След като Данин й нареди, Гуенивер тръгна до него без особено желание и остави Рикин на мрачните му мисли. После Дагуин излезе от строя и се присъедини към него. В продължение на около десет мили се придвижваха бързо, оставяйки обоза да ги следва с мудния си ход, сетне спряха в обширно пасище.
Рикин видя Данин да изпраща напред разузнавачи.
— Какво според теб означава това? — попита Дагуин.
— Неприятност. Какво друго? В името на божествените задници, не ми се щеше нашата господарка да влезе толкова скоро в бой.
— О, фъшкии, Рико. Тя е най-малко застрашената сред нас. Богинята държи ръката си над нея денем и нощем.
Говореше спокойно и убедено, така че Рикин се отпусна. След половин час разузнавачите се върнаха. От човек на човек се предаде вестта — дънът на тиерин Кавид бил обсаден от сто елдидски войскари и се намирал на около две мили. Без да чакат да им наредят, хората се заприготвяха, разхлабиха мечовете в ножниците, дръпнаха качулките на ризниците над главите си и посегнаха към метателните си копия. Рикин видя, че Гуенивер спори яростно с Данин, докато накрая гневно дръпна коня си от редицата и препусна към своя отряд.
— Копелдакът му високомерен! — озъби се тя.
— Какво е сторил, милейди? — попита Рикин. — Заповяда ви да ни държите в тила като резерв?
— Точно така. Откъде знаеш?
— Разумно е, милейди. Нашият отряд никога не се е сражавал заедно. Това има някакво значение.
— Това добре, но ми се подигра, проклет да е! „Нека милейди е така добра да не се пречка“, ми рече. „Ако моите триста души не могат да изколят три пъти по-малко елдидски кучета, тогава ще имаме много голяма нужда от помощта на вашата Богиня.“
— Мътните да го вземат!
— Точно така. А това е по-скоро оскърбление към Богинята, отколкото към мен. Ако Кралят не държеше дяволски много на него, щях да го убия веднага.
Когато войската потегли, отрядът на Гуенивер тръгна отзад. Преминаха в тръс през наскоро опожарени ниви — черните стърнища стояха като неми свидетели на набезите, — сетне пресякоха през брода един поток и се изкачиха на нисък хълм. От върха му Рикин видя тъмната кула на броха сред земните валове и лагера на обсадата, разпилян на поляната. Данин извика бойния призив и поведе войската си надолу в стремглав галоп, а вражеският стан внезапно оживя от крясъци. Резервът тръгна в тържествен тръс след нападащите.
Под тях станът се превърна във вихрушка от прах и дрънчене; мъже крещяха, тичаха за конете си и когато атаката на Данин се изсипа върху тях, се биеха отчаяно пешком. Дори и Гуенивер да наруши заповедите, помисли си Рикин, нямаше начин да се включат в неравната битка, защото войскарите на Данин сякаш заляха полесражението като разбиваща се в бряг вълна. Тъкмо тогава портите на дъна се отвориха и хората на Кавид се стовариха в гръб върху обсаждащите. Крясъци огласяваха околността, гъмжилото се люшкаше насам и натам, коне се вдигаха на задните си крака, мечове проблясваха. Гуенивер гледаше и се усмихваше. Рикин внезапно изпита страх от нея.