След пладне Родри се зае да си търси работа. Есента бе твърде напреднала за военни действия, обаче откри търговец, който се готвеше да превозва стока до Кермор. Въпреки че хората презираха сребърните кинжали, много ги търсеха да придружават кервани, защото се знаеха като честни наемници. Не всеки можеше да стане сребърен кинжал. Ако даден воин изпаднеше дотам, та да потърси тази професия, първо трябваше да намери друг сребърен кинжал, да пътува известно време с него и да покаже, че наистина го бива, преди да му разрешат среща с някого от малцината ковачи, които познаваха тайната. Едва тогава можеше да поеме по „дългия път“, както наемниците наричаха живота си.
Ако Ото успееше да премахне магията, Родри вече нямаше да се бои, че кинжалът ще издава странния му произход всеки път, когато го извади. Привечер едва дочака Джил да свърши с вечерята и бързо я поведе към златарската работилница. Завариха Ото с доста по-къса брада и съвсем без вежди.
— Знаех си, че нещо ще ме сполети, щом правя услуга на някакъв си проклет елф — заяви той.
Джил се пресегна и стисна ръката му.
— Ото, приеми най-смирените ни извинения. Хубаво, че не си се изгорил по-лошо.
— Охо, така значи? Ха! Добре, ела насам, момко.
Когато Родри пое кинжала, острието си остана съвсем обикновено, без следа от сияние. Докато го прибираше, той се усмихна.
— Благодаря, добри ми майсторе, хиляди пъти благодаря. Искрено съжалявам, че не мога да те възнаградя по-щедро за поетия риск.
— Аз също. Ама такива сте си вие — щедри сте на сладки приказки, а като опре до пари…
— Ото, моля те — намеси се Джил. — В него няма чак толкова много елфическа кръв.
— Ха! Няма да ти кажа нищо повече от това, малка Джил. Ха!
Цял ден Народа се стичаше към алардана. Повели пред себе си табуни коне и овчи стада, малки групички елфи прииждаха към пищна ливада, разположена тъй далече на запад от Елдид, че не я бе виждало човешко око. Пускаха добитъка да пасе и разпъваха кожени шатри, изпъстрени с ярки изображения на цветя и животни. Из лагера тичаха дечурлига и кучета; тук-там припламваха огньове; из въздуха се носеше празничен дъх. По залез-слънце шатрите вече станаха повече от сто. Когато пламна и последният огън, някаква жена подхвана дългата жална песен за Донабел и неговата изгубена любима Адарио. Сетне се разнесоха и звуците на арфа, задумка барабан и накрая някой донесе конабер — музикален инструмент от три съединени тръстикови флейти.
Девабериел Среброръкия, смятан за най-добрия бард по тази част от елфическите земи, се запита дали да не извади арфата от багажа си, но пък беше страшно гладен. Взе от шатрата дървена паница и лъжица и бавно закрачи из празничния лагер. Всяка от бродещите групи — наричани на елфически език алари — бе приготвила огромни количества от едно или друго ястие. Гостите бродеха насам-натам, като похапваха каквото им се понрави, а наоколо непрестанно звучаха разговори, песни и смях. Девабериел търсеше Манавер, чийто алар по традиция приготвяше печено в жарава агне.
Накрая го откри в покрайнините на лагера. Тъкмо двама младежи вадеха агнето, а други носеха чисти листа, върху които да го положат. Сам Манавер изтича да посрещне барда. Косата му беше тъй светлоруса, че изглеждаше почти бяла, а котешките очи имаха тъмнопурпурен цвят. Всеки от двамата приветствено докосна с лява ръка дясното рамо на другия.
— Голям събор — каза Манавер.
— Как иначе, нали всички знаеха, че ти ще приготвиш агнешкото.
Манавер отметна глава и се разсмя. От въздуха изникна малка зелена силфида и кацна на рамото му. Посегна да я погали и тя се усмихна широко, разкривайки острите си зъбки.
— Видя ли се вече с Калондериел? — запита Манавер.
— Пълководеца ли? Не. Защо?
— Напоследък разпитва всички бардове за някаква древна роднинска история. Сигурно ще те докопа и теб.
Силфидата изведнъж го дръпна за косата и изчезна, преди да я перне. Аларданът гъмжеше от Диви, които търчаха насам-натам, по-възбудени и от децата. Въздушни духчета, гномчета, силфиди и саламандри — всички те бяха духове на природните стихии, които понякога приемаха телесен облик, макар истинският им дом да беше на съвсем друго равнище във Вселената. Девабериел нямаше ни най-малка представа къде точно; тия неща знаеха само майсторите на деомера.
С последен напън младежите измъкнаха агнето, обвито в обгоряло платнище, сетне го сложиха върху листата. Миризмата на печено агнешко с подправки и плодове беше тъй апетитна, че Девабериел неволно пристъпи натам, но се наложи да почака. Пълководецът Калондериел мина наблизо и го поздрави. Той беше братовчед на Манавер и двамата доста си приличаха.