— Бих казал, че е така, макар и Рода да няма толкова много от нея.
— Цяла четвъртина, да не забравяме. Не се хващай на собствените си лъжи за следата от елфическа кръв в мелуейдовци.
— То не е лъжа, защото има такава, но в случая не е важно. Доколкото разбирам, имаш намерение да ожениш детето добре някой ден, а?
— С положителност ще се погрижа за влиятелен брак, а освен това имам намерение да я науча как да използва всеки брак за собствените си цели. Ако може да впряга всичкото това упорство, с нея ще трябва да се съобразяват в Елдид, независимо че е незаконородена.
Невин се съгласи с някакви мъгляви думи, защото не искаше да я обременява допълнително, но в себе си се почуди дали това дете би могло да бъде опитомено и натикано в тесния калъп на една благородница. Рано или късно дивата й кръв щеше да се прояви.
Преди да потегли от Дън Брудлин, Невин се погрижи да сканира Родри и когато установи, че е добре, съобщи това на Ловиан. Докато яздеше, водейки зад себе си товарното муле, той изпита страх, който се дължеше колкото на логика, толкова и на деомерско предупреждение. Предишното лято той и хората, които следваха деомера на светлината, бяха спечелили поредица от победи над следовниците на деомера на мрака. Те не само бяха осуетили внимателно замислен заговор на тъмните майстори, но също така бяха съсипали един от важните им източници на приходи — вноса на опиум и различни отрови в кралството. Тъмните щяха да търсят отплата; те винаги постъпваха така и той си напомни, че трябва да внимава по време на пътешествията си. Наистина съществуваше голяма вероятност те да кроят плановете си в продължение на години, да се опитват да подготвят нещо толкова хитро и засукано, че да не може да се долови. Много беше вероятно, но в същото време деомерските предупреждения се спускаха като студена тръпка по гърба му. След като тъмните майстори бяха застрашени, те без съмнение щяха да нанесат ответния си удар колкото се може по-скоро. Единственият въпрос беше как.
И все пак напираха много по-светски въпроси, които също така изискваха вниманието му. Гуербретството беше прекалено богато, прекалено желано, за да остане мирно, ако линията на унаследяване бъде прекъсната. Колкото и да не обичаше да се намесва в кроежите и враждите на благородните кланове, Невин разбираше, че неговият дълг по отношение на повлияния от деомера Уирд на Родри му налагаше да се погрижи за рана му и за неговите невинни поданици, които — за разлика от благородници като Талид — предпочитаха мира пред войната. Той щеше да се бори с всички средства, с които разполагаше, за да запази Аберуин невредим. Колкото и скептично да гледаше Ловиан на политическата му опитност (нещо, което много добре знаеше), той беше повече подготвен за такава битка от всеки друг в кралството, дори и от най-мъдрите съветници на върховния крал. О, за изминалото време съм научил едно-друго, помисли той, а нашият Родри, макар и скромен боец, поставен извън закона човек, се намира тъкмо в средата на тази каша! Всичко това се бе случило преди повече от сто години, но той знаеше какво означава битка за трона, и то не на обикновен гуербрет, а на крал.
Девери и Пирдон, 833–845
I
Година 833. Слумар II, крал в Дън Девери, получи тежка рана в бой. Вторият син на Глин II, крал в Кермор, беше мъртвороден. Приехме тези случки за лоши предзнаменования. Едва по-късно проумяхме, че в Своята Мъдрост Бел е подготвял мир за народа си…
Само да не бяха мухите. Да умираш никак не е хубаво, но пък мухите да са те накацали така е несправедливо унижение. Те се трупаха, бръмчаха около раната и се опитваха да пият от кръвта. Посегнеше ли да ги отпъди, изпитваше страшна болка, та не събираше сили да го направи. Раната беше от дясната страна, точно под мишницата. Дълбока. Мадин предполагаше, че би могъл и да оживее, стига да има кой да я зашие, но тъй като беше съвсем сам сред дивата планина, щеше да умре. Не виждаше защо трябва да се самозалъгва — кръвта му изтичаше. С лявата си ръка той стискаше рога на седлото, а дясната държеше вдигната, защото от докосването раната пламваше като огън. Кръвта все така се процеждаше през разкъсаната ризница, а големите, лъскави синьо-черни мухи неспирно прииждаха. От време на време някоя от тях хапеше коня, който беше прекалено изтощен, за да направи друго, освен да тропне с крак в знак на протест.