Мадин беше единственият останал жив от отряда. Със смъртта му вражеската победа ставаше пълна, та за него беше въпрос на чест да я отложи поне за малко, тъй че докато яздеше бавно в златистата есенна омара, му се струваше много важно да не им я даде поне още двайсет минути. Пред него, на около миля разстояние, имаше езеро — набраздената му повърхност искреше в златото на залеза. По брега се извисяваха бели брези и потръпваха от надигащия се вятър. Искаше вода. Ако не се брояха мухите, от жаждата нямаше по-лошо, устата му беше толкова суха, че едвам дишаше. Конят му вървеше полека, но неотклонно към езерото. Нямаше значение, че ще умре, стига да се напие хубаво преди това.
Езерото се приближаваше. Виждаше тръстиките като тъмни черти на фона на искрящата вода и една чапла, застанала на крак на брега. Сетне нещо се случи със слънцето. То вече не се спускаше право надолу, а се клатеше напред-назад, досущ фенер в ръцете на човек, който ходи. Небето стана тъмно като нощ, а слънцето все така се клатеше напред-назад — един фенер в нощта, напред-назад, на все по-широки амплитуди, нагоре, нагоре, нагоре… и пламтеше. Сетне дойде тъмнината, мирисът на смачкана трева, бръмченето на мухите и жаждата. Накрая остана само тъмнината.
В тъмното светеше фенер. Отначало Мадин го взе за слънцето, но светлината беше прекалено малка, прекалено неподвижна. Над него се надвеси лицето на старец. Имаше гъста бяла коса и хладни сини очи.
— Рикин! — Гласът беше нисък, но настойчив. — Рико, погледни ме.
Мадин не бе чувал това име преди, но някак знаеше, че е негово и се опита да се обади. Устните му бяха прекалено сухи и не искаха да се помръднат. Старецът поднесе към тях позлатена чаша с вода и му помогна да отпие. Водата беше сладка и студена. Все пак няма да умра жаден, помисли Мадин. После отново потъна в тъмнината.
Следващия път, когато се събуди, осъзна, че е жив. Дълго лежа напълно неподвижен и се дивеше на мисълта, че няма да умре. Бавно се огледа и за първи път се запита къде се намира. Тогава разбра, че лежи гол между меки вълнени одеяла върху купчина слама. Светлината на огъня танцуваше по стените на огромно каменно помещение. Раната продължаваше да боли, но беше спретнато превързана с ленени бинтове. Обърна глава и видя стареца да седи край груба дървена маса до каменното огнище и да чете подвързана в кожа книга. Той вдигна поглед и му се усмихна.
— Жаден ли си, момчето ми?
— Жаден съм, добри човече.
Старецът топна позлатената чаша в дървено буре, сетне коленичи и му помогна да пие.
— Конят ми? — попита Мадин.
— На сигурно място е и хапва сено — рече старецът и сложи ръка на челото му. — Треската премина. Това е добре.
Преди да заспи, Мадин успя да се усмихне. Този път сънува толкова ясно последната си битка, та сякаш усети миризмата на прах и конска пот. Отрядът му се изкачи на билото и видяха, че там ги очакват. Тиерин Девир и хората му препречваха пътя им — бяха повече от сто, а те само трийсет и седем, но въпреки това щяха да се впуснат в безнадеждна атака по надолнището. Мадин го разбра по смеха на лорд Бриноик — кискаше се като луд, отпуснат на седлото си. Друго, освен да измрат, не можеха да направят — бяха хванати в капан и нямаха за какво повече да живеят. Макар и да се чувстваше глупаво, Мадин си спомни за майка си. В съзнанието си я виждаше ясно, застанала на вратата на къщата им, протегнала ръце към него. Сетне отекна рогът, който даде сигнал за атаката, и можеше да мисли само за ездата си. Надолу по склона, все по-надолу и по-надолу, натам, където войскарите на Девир се обърнаха да ги пресрещнат — сблъсъкът беше огласен от крясъци и от двете страни. В съня си Мадин преживя всяко движение — как отбива, как мушка, отново се задави от надигналия се прахоляк и се събуди с вик, когато мечът се заби дълбоко в страната му.
— Слушай, момчето ми — рече старецът, който седеше до него. — Вече всичко е наред.
— Може ли да пия вода?
— Колкото пожелаеш.
След като Мадин изгълта шест пълни чаши, старецът му донесе хляб и мляко в дървена купа. Ръцете му трепереха прекалено силно, та не можеше да държи лъжица, и старецът го нахрани като малко дете. Яденето беше по-вкусно и от най-хубавото пиршество в залата на гуербрета на Кантрей.