— Благодаря — рече Мадин. — Дължа ти най-смирена благодарност за това, че ми спаси живота.
— Спасяването на живот се е превърнало в нещо като навик за мен. Аз съм знахар.
— Тогава съм имал невероятен късмет!
— Късмет ли? — Старецът се усмихна хитро. — Е, да, наистина може да е било така. Между другото, казвам се Невин и съвсем не се шегувам, това ми е истинското име. Живея като отшелник и тук е моят дом.
— Аз пък съм Мадин и бях в отряда на лорд Бриноик. Я чакай, разбираш ли, че съм човек извън закона? В името на всички подли дяволи от ада, трябвало е да оставиш да ми изтече кръвта там, където съм паднал.
— О, наистина чувах за прокуждането на Бриноик, но присъдите на тиерини и други като тях малко ме интересуват. Проклет да съм, ако след като мога да спася някой човек, го оставя да умре само защото неговият лорд се е изхвърлил пред някого.
Мадин въздъхна и обърна глава. Наблизо, облегнат на стената, стоеше щитът му, а до него, подредени на купчина, бяха останалите неща, включително малката арфа, завита внимателно в кожената си торба. Като видя знака с лисицата, отпечатан върху всичко, което притежаваше, в очите на Мадин бликнаха сълзи. Целият му отряд, всички негови приятели, хората, с които воюваше вече осем години — всички бяха мъртви, защото лорд Бриноик беше пожелал земята на друг човек и се бе провалил в рискования си опит да я придобие.
— Тиеринът погреба ли нашите загинали? — прошепна той.
— Погребал ги е. Открих полесражението няколко дни след като те донесох тук. Като видях какво клане е било, се изненадах, че дори един човек е успял да избяга.
— Побягнах като страхливец. Участвах в атаката и ме раниха. Знаех, че ще умра и просто исках да умра сам, така — без много шум. И нека боговете са ми свидетели — не съм предполагал, че някой ще ме спаси!
— Без съмнение Уирдът ти иска да живееш.
— Тогава имам суров Уирд. Аз съм все така човек извън закона. Като не умрях с моя лорд и отряда си, затрих и последната останала ми частица чест.
Невин каза нещо успокоително, но Мадин почти не го чу. Защото, въпреки срама, който го гризеше, дълбоко в сърцето си знаеше, че се радва да е жив и самата тази радост е още една причина да се срамува.
Минаха два дни преди той да може да седне, при това само като се подпираше на стената и се бореше със замайването. Още щом се почувства малко по-силен, започна да се чуди в що за странно помещение се намира. Ако съдеше по миризмата на влага във въздуха и липсата на прозорци, сякаш се намираше под земята, но огънят в огромното огнище гореше много хубаво, следователно то очевидно теглеше добре. Помещението съответстваше на големината на огнището — беше поне петдесет на петдесет стъпки, а таванът над него се губеше в сенки. По цялата стена, на около десет стъпки над пода, имаше изсечен барелеф, който навремето си сигурно бе обикалял стаята. Сега строго геометричната схема прекъсваше внезапно, сякаш са я изтрили. Накрая в деня, когато за първи път беше достатъчно здрав, за да се нахрани сам, му дойде наум да попита Невин къде се намират.
— В Брин Торейдик. Възвишението е прокопано с помещения и тунели.
Мадин едва не изпусна лъжицата в полите си. Тъй като дънът на лорд Бриноик се намираше само на около пет мили от там, беше виждал възвишението много пъти и беше чувал всевъзможни разкази за него — било обитавано от призраци, от демони и духове, затова нощем блестели сини светлини, а денем се чувал странен вой и свистене. Така както стърчеше направо от ливадата подобно на великан, който се е вкаменил и е обрасъл целият с трева, видът му беше достатъчно странен, за да е обитаван от призраци.
— Хайде, хайде — Невин му се усмихна, — аз съм от плът и кръв, не съм княз на демони или нещо от този род.
Мадин се опита да се усмихне на свой ред, но не успя.
— Обичам да ме оставят на мира, момчето ми — продължи Невин. — А при това положение мога ли да намеря по-добро място за живеене от туй, където никой не смее да идва?
— Сигурно е така. Но значи ли това, че всъщност тук няма духове?
— О, много духове има, но те си гледат работата, а аз — моята. Място колкото щеш, има за всички.
Когато Мадин осъзна, че старецът говори сериозно, ръцете му така се разтрепериха, че трябваше да остави купата и лъжицата.
— Не исках да те лъжа — рече Невин съвсем спокойно. — Ще трябва да прекараш тази зима с нас, защото няма да си в състояние да яздиш преди да завалят снеговете, но духовете тук не са злосторни. Всички приказки за демони са доста преувеличени. Хората, които живеят наоколо, просто са гладни за нещо по-интересно в живота си.