— Така ли? Ами, добри човече, колко време съм всъщност тук?
— О, две седмици. Треската те държа ужасно дълго. Раната беше замърсена. Когато те намерих, цялата беше покрита с мухи.
Мадин взе лъжицата и упорито продължи да се храни. Колкото по-скоро събереше сили да напусне това населено с духове място, толкова по-добре.
Раната започна да зараства и Мадин вече ставаше от леглото за все по-дълги и по-дълги периоди. Невин беше изхвърлил напоените му с кръв дрехи, но в дисагите си той имаше резервна риза, а старецът му намери чифт бриги, които му ставаха доста добре. Едно от първите неща, които направи, беше да разопакова своята малка арфа и да провери дали не е повредена. Така както беше отслабнала, дясната му ръка не можеше да я настрои, но все пак прокара пръсти по отпуснатите струни, за да се увери, че продължават да издават звуци.
— Изненадвам се, че лорд Бриноик е рискувал живота на един бард в сражение — забеляза Невин.
— Не съм голям бард, може би съм по-скоро гертдин, който може да се бие. Зная доста песни и тем подобни, но не съм учил тризвучията и останалите наистина бардски познания.
— А защо не си ги учил?
— Ами баща ми беше войскар на нашия лорд. Бях тринайсетгодишен, когато го убиха, и лорд Бриноик ми предложи място в отряда. Приех, за да отмъстя за смъртта на баща си, а след това… то след това така и не ми се удаде шанс да уча, тъй като се бях заклел пред своя господар и въобще…
— А съжаляваш ли за това?
— Никога не си позволявам да съжалявам за нещо. Това носи само беди, добри ми човече.
Когато укрепна достатъчно, Мадин започна да изучава странното жилище на стареца, което представляваше малък комплекс от пещери и тунели. Извън главното имаше още едно каменно помещение, което знахарят беше превърнал в обор за своя кон, този на Мадин и едно чудесно кафяво муле. Едната страна на помещението се бе сринала и водеше към естествена пещера, където бликаше малко изворче, а сетне се оттичаше по склона на възвишението. Точно пред вратата на обора беше дерето, дало името на Брин Торейдик — „Разсеченото възвишение“. Представляваше дълга, права цепнатина, която наистина разсичаше възвишението. Първия път, когато излезе навън, въздухът му се стори мразовит. Въпреки яркото слънце студът влезе в раната и го замъчи. Побърза да се прибере и реши да повярва на думите на Невин, че зимата се е задала.
Тъй като знахарят имаше достатъчно пари, както и това специално жилище, Мадин започна да си мисли дали той не е някой ексцентричен благородник, който просто е избягал от гражданската война, която бушуваше надлъж и шир наоколо. Дължеше му твърде много, за да си позволи да зададе такъв неудобен въпрос, но из кралството имаше колкото щеш благородници, които търсеха всякакви начини да се измъкнат от задълженията си към най-различните гуербрети, претендиращи да са крале на Девери. Невин имаше очевидно изискано държание, на моменти беше любезен, в други — рязък, сякаш беше свикнал да му се подчиняват, без да питат. Нещо повече — можеше да чете и пише, а това беше рядко постижение за прост знахар, какъвто претендираше, че е. Мадин започна да се чувства привлечен от стареца.
Веднъж на няколко дни Невин взимаше коня и мулето и слизаше в близкото село, откъдето купуваше прясна храна. Там натоварваше мулето с неща за зимата: сено и зърно за животните, сирена, наденица, сушени плодове и разни други работи за тях двамата. Когато го нямаше, Мадин се залавяше доколкото можеше с работата, която имаше да се върши в пещерите, а сетне отспиваше умората си. Една сива утрин, когато духаше остър вятър, Невин рече, че ще се забави повече от обикновено, защото една от селските жени имала нужда от лечебните му билки. Когато старецът потегли, Мадин измете боклука от обора в дерето, сетне се върна да почине, преди да го избута на склона на възвишението. Добави още малко дърва в огнището и приседна близо до огъня, за да прогони студа от раната си.
За първи път от сражението насам се почувства достатъчно силен, за да не спи, а изоставената му арфа с укор го зовеше. Когато я взе от кожената торба, отпуснатите струни въздъхнаха. Беше малка — само с трийсет и шест струни, но както беше изнемощял, му се стори, че настройването им отне цяла вечност. Извлече основната нота с помощта на стоманения си камертон, а сетне се зае със струните, нагласявайки малките щипки от слонова кост, а през интервалите пееше и накрая челото му плувна в пот. Този признак на слабост го подтикна да продължи, докато най-сетне арфата беше относително добре настроена, но му се наложи да почине малко, преди да започне да свири. Изтръгна от нея няколко трели, после няколко акорда и отекващата из огромното помещение с каменни стени музика сякаш му върна мъничка частица от силата. Самата големина на помещението добавяше към всяка нота, която изсвирваше, по един призрачен обертон.