— Имаш ли новини от Джил? — попита Кълин.
— От снощи нямам. Чух от Саламандър, че е настанена при гуербрет Ладоик, така че според мен е там.
Кълин кимна, начумери се наведен над половиницата си за миг, сетне перна парченце слама с пръст, отпи и рече:
— Все още не разбирам, защо са се разделили Джил и Родри.
— Нито пък аз. — Невин отново се преизпълни с благодарност за това, че се е въздържал да обещава да не изрича никога лъжа — обет, който радва Властелините на Уирда, но понякога прави излишно труден живота. — Но имам малко повече сведения. Както изглежда, Родри е разпитвал за мен и Джил непосредствено преди… е, преди да се е случило онова, което му се е случило. Допускам някой да му е казал, че Джил го е оставила и е тръгнала за Кермор да ме намери или нещо подобно.
— Звучи смислено. Тогава им е трябвало само да го примамят в Дъното. Никой не би обърнал внимание, ако са го цапардосали по главата или нещо от този род.
— Точно така. Е, надявам се скоро да чуя нещо от Саламандър. Ще ти кажа веднага, след като узная някакви новини.
— Благодаря ти. Дяволски ще съм ти благодарен.
Кълин свърши пивото си и се загледа с празен поглед към другата страна на залата, сетне внезапно се усмихна. Беше само едно бързо свиване на устните, което той бързо потисна. Когато Невин проследи погледа на капитана, видя Тевила да влиза в залата, водейки пред себе си Рода.
— Истина ти казвам, капитане, бавачката е хубава жена.
Кълин му хвърли убийствен поглед, а след това се посвети на пивото си, докато Тевила не излезе от залата.
Както седяха и мълчаха, отпуснати удобно в компанията един на друг, Невин започна да изпитва дълбока загриженост, че е накарал да доведат Перин в Аберуин. Ако Кълин научеше какво е направил младият лорд с дъщеря му, Невин едва ли щеше да успее да го спаси с някакви обяснения за болест на душата или други от този род и Перин щеше да умре по много неприятен начин. И въпреки това да лъже по такъв сериозен въпрос не беше дори по неговите сили. Наистина нямаше нищо против понякога да изкриви истината, но не допускаше да се забърка в плетеница от полуистини, която в края на краищата ще го задуши. Тъй като имаше много време, докато Перин пристигне, отхвърли проблема с известна досада. Прекалено много бяха другите грижи, които му тежаха, за да се тревожи за това.
— Значи няма да отиваш в Кермор, а? — рече внезапно Кълин.
— Няма. Просто не мога. Нали животът на гуербрета виси на косъм, а около рана се навъртат алчни лордове, в очакване да докопат нещо за своята маса.
— Ами Родри?
— Това е, което ни боли, нали? Ами Родри? Боя се, че трябва да се доверим на дъщеря ти да го измъкне от точно тази клопка. Мисля си, че може да го направи, поне след като там е Саламандър да й помага. Добре си я обучил, Кълин.
— Така ли? То ще се види, нали?
— Ще се види наистина. Само се надявам да е скоро.
Имаше и още нещо, което не каза на Кълин. Дълбоко в себе си съзнаваше, че е трябвало да остане в Аберуин, не толкова за да се грижи за гуербрета и да помага на Ловиан, а защото оставането му там, където се намираше, щеше да подкопае кроежите на враговете му по начин, който не можеше да предвиди.
В Кермор имаше ковач на сребро, който работеше за сребърните кинжали. Не правеше самите кинжали, но беше известен с това, че дава добра цена за бойна плячка и свястно поправя обикновени оръжия. Работилницата му се намираше на най-малката и най-неугледна уличка на ковачите на сребро, която минаваше покрай реката, но далеч на север от Дъното; и все пак, въпреки цялата мизерия на олющената фирма и мръсотията по варосаните стени, когато Джил бутна и отвори вратата, отекна предупредителният, но нежен звук на поредица от красиво изработени сребърни звънчета. Озова се в тесен отрязък от кръглата къща и видя врата, вградена в здрава, дървена стена. Мигове след това през нея се появи сравнително млад мъж, висок като щъркел, мършав и с приведени рамене.
— Какво мога да направя за теб, сребърен кинжал? Имаш ли нещо за продаване?
— Нямам, но бих могла да купя нещо — да купя сведения, разбираш ли. Бяха ли тук хората на гуербрета да те питат за човек на име Родри от Аберуин?
— Бяха и, разбира се, им казах, че не съм го виждал.
— Значи си ги излъгал?
— Естествено. Беше тук преди не повече от две вечери и ме питаше за знахари. Препоръчах му един добър, когото познавам, и той се измъкна през задния вход. Знаеше, че стражите на гуербрета обикалят и го търсят.