Имаше и още — тя го знаеше — но останалите започваха да стават неспокойни, а в края на краищата бяха петима, плюс информаторът й. Джил стана, все още с кинжал в ръка.
— Ей, ти, в сините бриги! Махни си ръката от кинжала за хвърляне или ще те закова с моя.
Ухилен по някакъв странно добродушен начин, той се подчини и се отпусна отново на пейката. Кръчмарят пристъпи напред.
— Вън, сребърен кинжал. Напусни кръчмата ми веднага. Получи отговора, който търсеше. Никой не знае какво е станало с Родри. Бридин трябва да го е докопал и след това никой нищо не знае. Сега се махай.
— Е, добре тогава. Ще си тръгвам. О, наистина ви вярвам. Кой би могъл да знае къде летят ястребите, а?
Каза го напосоки като произволно подхвърлена стръв, но капанът щракна веднага. Кръвта се оттече от лицето му и тъмната му кожа стана сива и лепкава като мръсен сняг.
— Казах да се махаш — кръчмарят едва намери сили да прошепне. — Махни се, преди да си умрял.
Деверийците наблюдаваха с искрено изумление ужаса му. Джил се доближи до него, вдигна кинжала и се изсмя — същото налудничаво, сподавено хихикане, което се издигаше все по-високо и по-високо, докато той се отпусна на колене на сламата.
— Чакай! — Един от останалите стана на крака. — Какво правиш на нашия Арейло?
— Не го закачайте! — кръчмарят вече пищеше. — Оставете го на мира! Махайте се! Всички се махайте! — след това избухна в плач и зарови лице в дланите си.
Мъжете седяха, сякаш се бяха вкаменили. Джил прекрати вледеняващия си смях, пъхна кинжала в ножницата и излезе. Впрегна цялата си воля, но успя да излезе бавно, спокойно и без да бърза извървя по средата на улицата около сто ярда. Когато хвърли поглед назад, видя, че вратата на „Червеният мъж“ е затворена — беше готова да се обзаложи, че е и залостена отвътре. Отпусна напрегнатите си мускули и продължително въздъхна; едва тогава усети как по гърба и гърдите й се стича студената пот на страха. Време беше да се измъкне от Дъното. С късмет беше стигнала до важна информация и искаше да живее достатъчно дълго, за да я разкаже на Саламандър.
Тръпки я лазеха по гърба и нервите й бяха в окаяно състояние през целия път, но Джил напусна Дъното без инциденти и попита един от градските стражници как да стигне до хана „Златният дракон“. Оказа се, че бил близо до Западните порти, недалеч от дъна на гуербрета. Помисли си, че онези са много нагли. Докато минаваше по белия каменен мост, който описваше дъга над реката, усети как съзнанието на Саламандър подръпва нейното. Тя се поспря, облегна се на перилото и се загледа надолу към бързотечната река. Не успя да види образа му, но чу мислите му в съзнанието си и им отговори.
— Джил, боговете да са ми на помощ! Опитвах се да те сканирам и те видях в Дъното! Не биваше да ходиш там сама.
— Отидох и оживях, нали? Имам ужасни вести, но се съмнявам, че трябва да ти ги кажа по този начин.
— И без това е време да те „наема“. Преместих се в хана „Златният дракон“.
— Идвам веднага.
Докато отиваше натам, тя си мислеше, че Бридин сигурно има много пари, след като споделя вкуса на Саламандър по отношение на хановете. Излезе права, защото „Златният дракон“ се оказа великолепна триетажна сграда в бардекски стил — или с други думи продълговата и четвъртита с покрив, извит като обърнат наопаки кораб. В двата края, поставени между извиващи се покривни греди, бяха поставени огромни дървени статуи на някакъв бог с ръце, вдигнати за благослов. Преди да влезе, Джил заобиколи отзад и забеляза как красивата градина пред него се превърна в кален вътрешен заден двор, с бунище и кладенец, разположени твърде близо за такова скъпо място. Докато се мотаеше там, от задната врата излезе младо момиче с мръсна престилка, което носеше две кофи с вода. Когато Джил се приближи към него, момичето сбърчи нос.
— Върви си по пътя, сребърен кинжал. Не съм от момичетата, дето се интересуват от такива като теб.
— И ти не си ми по вкуса — рече Джил, като потисна усмивката си. — Само искам малко информация за един от гостите, настанени тук, и ще си платя за нея.
Момичето помисли, разкъсвано между алчността и страха от работодателя си. Когато Джил й показа един сребърник, алчността надделя.
— Кой е този гостенин?
— Търговец на име Бридин.
— О, този ли! — рече тя и отново набръчка носа си. — Помня го много добре, благодаря, беше гадно копеле. Винаги се оплакваше, нищо не му беше по сгода — нито чаршафите, нито пивото, нито скапаното му нощно гърне, кълна се. Слава на боговете, че си отиде! Щях да се смахна, ако трябваше да му прислужвам още!