— Забравяш, че ми е брат.
— Вярно е. Ще ми простиш ли?
Той кимна, за да й покаже, че е чул, но така и не погледна към нея.
Крачейки по дългия път обратно до Капстан, Джил се чувстваше изтощена като след дълга битка и така изцедена, сякаш е открила Родри мъртъв. Изведнъж осъзна, че наистина го мисли за мъртъв и няма да може да заплаче, докато не им отмъсти. Закле се, че ако са го измъчвали до смърт, нейното отмъщение ще бъде нещо продължително — бавно, внимателно издирване с много убити по пътя. Ястребите познават деомера, така ли? И тя го познаваше и ако трябва, ще го използва напълно. Погледна към небето и видя, че то е брилянтно, издуващо се синьо; камъните на калдъръма сякаш сияеха отвътре. Това беше силата, надигаща се в нея по канала, който неосъзнатият деомер на Перин случайно беше отворил, и тогава разбра, че може да го призове, когато пожелае. Но щеше да е опасно — тя също като Перин беше необучена и невежа, също като него щеше да рискува да полудее или дори бавно да умре. Вече не я беше еня. Единственото, което оттук нататък имаше смисъл, оставаше отмъщението.
Прибра коня и багажа си и като предпазна мярка, вместо да води коня по тесни улици, се върна в „Златният дракон“ по дългия път; мина по широките булеварди, където можеше да язди. При пристанището — там, където търговските кораби бяха спрени до поредица от кейове, за да натоварят последните летни стоки, направи завой. След още месец и нещо моретата щяха да станат непроходими, а водата вече беше по-тъмно, по-студено синя. Тук-там видя бардекци, потънали в разговор с надзирателите на докерите, а в същото време по дъските, прехвърлени към брега, върху гърбовете на хора пътуваха големи бали товар. Човек може да натовари твърде много в тези кораби, помисли си разсеяно тя.
— Богове!
Срита коня и се понесе бързо към хана, забравила всякаква предпазливост.
Намери Саламандър съвършено спокоен, по-точно прекалено спокоен, също като нея. В зениците му имаше повече стомана отколкото пушек, гласът му беше напрегнат. Той махна с ръка към две пълни чашки на масата.
— Не изпихме медовината, която налях. Предлагам да го направим сега. Мислех да си дадем обет.
— Великолепна идея. Ще ми кажеш ли как е на елфически мъст? Би трябвало да се закълнем и на двата езика.
— Анаделонбрин. Бързо стигаща мъст.
— Така да бъде. Анаделонбрин!
— Мъст! — той отметна глава и нададе вой като вълк в най-студената зимна нощ. — По този начин призовавам вълците на смъртта, гълъбице моя, вълците на отмъщението на богинята на Тъмното слънце. Знаеш ли за нея? Според мен я познаваш, но под друго име, защото понякога я виждам да гледа през твоите очи. Единайсетте мъдреци ни учат, че имало две слънца, две близначки. Едното е яркото слънце, което виждаме на небето; второто е от другата страна на света. Ярката сестра дава живот; тъмната, излишно е да казвам, носи смърт.
— Тогава нека Нейните вълци винаги тичат пред нас.
Докоснаха чашките и отпиха заедно от медовината.
Разбира се, Саламандър се бе свързал с Невин чрез огъня и му беше съобщил какво е открила Джил. Няколко часа този следобед Невин можеше само да крачи напред-назад из стаята на болния и да даде воля на разбунтувалите се чувства. Ненавист, мъка, ярост — всички те се сливаха и го караха да изпитва желание да нарежда на висок глас клетви срещу богове и Великите, задето са позволили да се случи такова нещо. Че Родри щеше да загине, беше само по себе си ужасно; че ще умре бавно в ръцете на извратени хора, беше сърцераздирателно. Както винаги ругаеше и себе си. Положително е имало някакво предупреждение, което е пренебрегнал! Нещо, което е можел да направи? Всеки път като поглеждаше към Рийс, който се бореше за живота си, поемайки с мъка и болка въздух, изключително подготвеното му въображение го измъчваше с грозни картини на Родри в ръцете на Ястребите. Отново и отново прокуждаше тези страшни мисли, с помощта на образа на пламтяща петолъчна звезда, докато накрая се успокои.
Тогава, най-сетне, беше в състояние да мисли. Първият му порив бе да се втурне към Кермор, но имаше наложителни причини да остане там, където беше. Освен това пътуването би отнело прекалено много време. Докато стигнеше Кермор, Джил и Саламандър спокойно можеха да са на стотици мили далеч. Пък и ако врагът беше тръгнал по вода, както наистина изглеждаше, те и жертвата им бяха несъмнено отдавна на път. Беше напълно логично — не можеха да прекарат човек в безсъзнание през охраната на пристанището и митническите чиновници в самия Кермор, но нямаше нищо по-лесно от това да го изкарат вън от града в каруца, да го натоварят на каботажен съд и да го отведат в някой не така добре охраняван порт, където… какво? Това „какво“ озадачаваше много за Невин. Ако Ястребите са искали просто да го измъчват до смърт или дори да го убият бързо, защо са го водили по дългия път до Кермор? Дори не бяха останали в Дъното, където да измъчваш човек до смърт се смяташе за безобидно забавление въпреки хората на гуербрета. Защо всички тези кораби и тази бавна игра, която им предлагаше на всеки ход възможност за провал? И най-вече кой под прокълнатото от боговете небе ги бе наел?