Старецът се засмя под мустак.
— Хубаво, дори и да не ги задаваш, ще отговоря. Това са онези същества, които хората наричат Дивите. Те са като невъзпитани деца или палета, изпълнени са с любопитство и никак не умеят да се държат прилично. За съжаление могат да навредят на нас, смъртните, без да го желаят.
— Това го проумях не на шега — Мадин погледна към благодетеля си и осъзна истината, която от дни насам отбягваше. — Сър, ти сигурно владееш деомера.
— Така е. И какво мислиш по въпроса?
— Зашеметен съм. Никога не съм смятал, че такива неща съществуват извън моите балади и разкази.
— Повечето хора биха ме взели за приумица на бард, но всъщност моето изкуство е съвсем реално.
Мадин го гледаше втренчено, чудейки се как Невин може да изглежда така дяволски обикновен, докато накрая старецът се обърна с добродушен смях и започна да рови из дисагите.
— Донесох ти малко печено месо за вечеря, момчето ми. Трябва да възстановиш изгубената кръв, а селянинът, когото посетих, имаше малко в излишък и плати с него билките ми.
— Благодаря. Ох, кога мислиш, че ще се възстановя достатъчно, за да си отида.
— Охо! Духчетата са те погнали, така ли?
— Ами, такова, не че съм неблагодарен или нещо подобно, добри ми човече. — Мадин усети, че се изчервява. — Но аз… ъ… е…
Невин отново се засмя.
— Няма защо да се срамуваш, момче. Що се отнася до раната, ще мине доста време, преди да се възстановиш. Ти стигна току до портите на Отвъдните земи, а на човек му трябва доста време, за да се върне от там.
От този ден нататък Дивите станаха по-смели и се навъртаха около Мадин, тъй както хрътките се измъкват изпод масата, щом разберат, че гостенинът на господаря им обича кучетата. Всеки път, когато вземеше арфата, усещаше присъствието им. В стаята настъпваше оживление, сборичкване, едва доловим шум, леко докосване по ръката или косата му, повей на въздуха от това, че нещо прелита край теб. Когато го щипеха или се струпваха върху му, той направо ги заплашваше, че ще спре да пее, и това винаги ги караше да се държат прилично. Веднъж, докато се мъчеше да запали огъня с влажен прахан, ги усети да се събират наоколо. Щом извади искра от огнивото, Дивите я раздухаха и я превърнаха в истински пламък. Когато — без да се усети — им благодари, проумя, че започва да приема духовете за нещо естествено. Що се отнася до Невин, колкото и Мадин да наблюдаваше стареца, за да открие у него странни възможности и още по-странни познания, така и не успя да установи нищо, освен, разбира се, че духовете му се подчиняваха.
Мадин прекарваше доста време в мисли за бъдещето си. Тъй като принадлежеше към поставен извън закона боен отряд, ако тиерин Девир го спипаше, щеше да увисне обесен. При положение че успее да стигне до Кантрей, без тиеринът да го хване, и там се постави на милостта на гуербрета, можеха да го помилват просто защото беше нещо като бард и затова попадаше под специалната защита на закона. За съжаление трудно можеше да се очаква помилване, защото би зависело от прищявката на сюзерена, а гуербрет Тибрин от Глиганите беше суров човек. Неговият клан, Северните глигани, беше сроден с Южните глигани от Муир, които бяха измолили гуербретството от краля в Дън Девери преди около петдесет години. Взети заедно, глиганските кланове управляваха просторна територия в северното кралство и се говореше, че са действителната власт зад марионетен крал в Свещения град. Едва ли Тибрин би си дал зор да прояви милост към недобре подготвен бард, след като това би накарало един от верните му тиерини да роптае. Мадин реши, че след като с духовете бяха стигнали до някакво разбирателство, ще забрави за милостта на гуербрета и ще остане в Брин Торейдик до пролетта.
Следващия път, когато Невин отиде в селото, Мадин реши да поязди донякъде с него, за да се пораздвижи, а и коня си също. Денят беше ясен и студен, във въздуха се носеше мирис на сняг, а по кафявите стърнища имаше скреж. Сети се, че наближава Самейн, и се стресна при мисълта колко бързо протича времето извън възвишението — сякаш то се движеше с друго темпо. Накрая стигнаха до селото — шепа кръгли, покрити със слама къщи, пръснати сред белите брези, които растяха край брега на един поток.
— Ще е най-добре да те чакам край пътя — рече Мадин. — Може по някаква причина в селото да дойде някой от хората на тиерина.
— Не искам да седиш на този студ. Ще те заведа в една ферма наблизо. Тези хора са ми приятели и ще те подслонят без неудобни въпроси.
Тръгнаха по една алея през кафяво пасище, докато стигнаха до фермата — пръснати кръгли сгради, заобиколени от кръгла ограда от отъпкана пръст. Зад голямата къща имаше краварник, складови бараки и кошара със сиви и бели кози. Пред вратата на къщата, в калния двор кълвяха кокошки. Пълен човек с посивяваща коса излезе да ги посрещне и да разгони кокошките.