— О, е, а, не бих се тревожил на ваше място. Не мога да плувам.
— Добре, когато стигнеш в Аберуин, бъди честен с вуйчо ми и той ще види какво може да направи, за да ти се размине въжето.
— Предполагам, че би трябвало да ви благодаря, но някак не изпитвам такова желание.
За голяма негова изненада Мадок се разсмя наистина весело, после си отиде.
Пътуването надолу по реката беше бързо и безпроблемно и галерата стигна в Кермор тъкмо когато Джил и Саламандър го напускаха. Докато го предаваха на хората на гуербрета, Перин усети нейното присъствие, сетне почти веднага загуби следата й. Завлякоха го в дъна на гуербрет Ладоик, където прекара отвратителна нощ в мъничка килия, студена и влажна поради гъстата керморска мъгла. На сутринта за него дойдоха двама от войскарите на гуербрета, вързаха му ръцете зад гърба и го повлякоха към пристанището, а през цялото време всяка става го болеше и протестираше. На края на дълъг кей беше пристанал голям бардекски търговски кораб, с триъгълни платна и газещ плитко във водата. На дъската, прехвърлена на брега, стоеше един от най-едрите хора, които Перин някога бе виждал.
Висок почти седем стъпки, той имаше огромни мускулести ръце и рамене, а кожата му беше толкова тъмна, че изглеждаше черна като катран на светлината на фенерите. Излъчването му също беше внушително, както се бе изразил Мадок; всъщност студеният, спокоен поглед в очите му напомни на Перин за кралския чиновник.
— Значи това е кралският затворник? — гласът му беше глух, дълбок и сякаш се търкаляше по кея като буре.
— Това е, капитан Илейно — отвърна един от пазачите. — Няма много внушителен вид, нали?
— Е, щом лорд Мадок иска да плати, за да може някаква жаба да пътува до Аберуин, няма да споря. Да го качим на борда.
Илейно сграбчи ризата на Перин с една масивна лапа и го вдигна на няколко стъпки от земята.
— А си ми създал някаква неприятност, а съм наредил да те бичуват. Разбра ли ме?
Перин изцвърча в отговор нещо, което минаваше за „да“. Илейно го вдигна през борда и го стовари на палубата, след което даде знак на двама моряци, също така черни и огромни като него.
— Сложете го в трюма, но се погрижете да бъде хранен като хората и да получава прясна вода по време на пътуването.
Това, че корабният капитан прояви грижа за храненето на арестанта, беше хубаво, но се оказа напразно губене на време. Още щом корабът напусна пристанището и излезе в открито море, стомахът на Перин реши да се обърне с хастара навън. Докато морската болест се разливаше върху него на ритмични вълни, той лежеше на сламеника си, стенеше и изпитваше желание да умре. От време на време по някой от моряците идваше да види какво прави, но през всичките трийсет часа на пътуването отговорът беше все един и същ. Поглеждаше към тях със сълзящи очи и ги молеше да го обесят, че да се свършва. Когато корабът най-сетне влезе в пристанището на Аберуин, трябваше да го изнесат на ръце.
Проснат на кея, Перин изпитваше чувството, че се е озовал в рая. Той се държеше с две ръце за грапавото, мръсно дърво и си мислеше дали да не го целуне, докато острият морски въздух прочистваше от главата му последните остатъци от гадене. Когато от дъна на гуербрета дойдоха хора с каруца, Перин беше едва ли не в добро настроение. Дори и това, че го хвърлиха отново в килия, не можа да му го развали. Сламата можеше и да е мръсна, но беше пръсната на под от истинска пръст, върху земната твърд.
Но доброто настроение се изпари, когато осъзна, че е студено и му става все по-студено. Денят беше сив, стелеше се гъста мъгла и в затворения с решетка прозорец духаше остър вятър. Нямаше одеяло, нито наметка. Опита се да се свре в един ъгъл и пръсна малко слама върху краката си, но след няколко минути вече трепереше неудържимо. Половин час по-късно, когато чу някой да идва към килията му, той вече и кихаше. Вратата се отвори и на прага се показа старец — висок, белокос и облечен с обикновени сиви бриги и риза, бродирана с червени лъвове на платките. Тъкмо когато човекът понечи да заговори, Перин изпита пристъп на спазми или поне така си помисли. Като че ли много невидими котки се бяха нахвърлили върху него и го деряха така дълбоко и болезнено, че той квичеше и се гърчеше.
— Престанете с това! — рече старецът. — Всички вие веднага да престанете!
Когато Перин послушно се укроти, болките спряха, а той остана да се чуди, защо старецът се е обърнал към него с думи „всички вие“.
— Извинявай, момче. Името ми е Невин и съм вуйчо на Мадок.