— Я, колко били нежни крачетата на милейди! О, богове, на твое място, Джил, щях да намеря друг клан, в който да се омъжа.
— Веднъж като ги опознаеш, започваш да ги харесваш.
— Като мъх или, да речем, плесен.
— Много се извинявам — сопна се Саламандър. — Няма да стоя тук да ме обиждат.
— Без съмнение ще те обиждат навсякъде, където отидеш.
Саламандър отвори уста да отговори, но Джил го сръга с лакът.
— Моля те да му простиш, Ото. Чудя се дали нямаш някаква карта на Аудглин, която да погледна. Такава, която показва какво има на изток от тук.
— Ами то — замълча и се почеса по главата с разкривения си пръст, — може и да имам нещо такова и заради едно време ще отида да я потърся. Но докато ме няма, ти наглеждай контето вместо мен.
Ото бутна настрана одеялото и след мъничко се чуха звуци, които трудно можеха да бъдат сбъркани — някой ровеше из купчини предмети, шумолеше, дрънчеше и от време на време псуваше.
— Нека боговете му подкастрят брадата! — просъска Саламандър. — Мене да нарече крадец, нахалникът му с нахалник.
— Хайде, хайде, не го приемай лично, защото не е така.
— Хм! И тебе си те бива — представи си, да молиш не някой друг, а него, да ми прости.
— Е, само се опитвах да изгладя нещата. Шът, връща се.
Ото се върна триумфално с пожълтял и шумолящ свитък в ръка. Занесе го до прозореца и го разви внимателно, а Джил и Саламандър се скупчиха зад него да гледат. Показан бе преди всичко брегът на Аудглин и Джил определено остана с впечатлението, че картата е била изготвена далеч преди провинцията да е напълно заселена. На изток от Дън Мананан се виждаше островната група, известна като Прасето с прасенцата, но селото Бригветин на север от тях липсваше. Дори по на изток пергаментът беше празен, ако не се смяташе малко флагче с думите: „Тук може да има дракони“.
— Дракони ли? — обади се Джил. — Това ще да е било приумица на писаря и нищо повече.
— Точно така — рече Саламандър. — Деверийските дракони до един живеят на север.
— Какво?!
— О, просто шега — но той говореше бързо и тя разбра, че прикрива нещо. — Друг път ще ти разкажа за това. А сега виждаш ли малката рекичка тук, гугутке моя? Табавер? Отиваме до мястото, където тя се влива в океана.
— Не съм чувала там да има град.
— Разбира се. Затова ти казах, че ти предстои изненада.
За разлика от друг път Саламандър говореше истината. След като си купиха нови животни — здрав сив кон за него, обучен за бой кестеняв кон за Джил и товарно муле, те се насочиха на изток, като следваха крайбрежната ивица до Кинглин, който се намираше на около четири дни спокойна езда. В тази си част пътят от чакъл и отъпкана пръст беше добре поддържан и минаваше през хубава обработваема земя, където селяните започваха да прибират златистото лятно жито. Самият Кинглин беше започнал да се превръща от голямо село в малък град и не срещнаха никакви трудности да си купят провизии. Но когато въпросът опря до познаване на местата, откъдето трябваше да минат, срещнаха само празни погледи или направо подигравки.
— Там няма нищо — рече ковачът, — нищо друго освен трева, де.
— Може и да е така — отвърна Саламандър. — Но не се ли е случвало човек да изпита любопитство? Все някой ще е прескочил натам, просто да погледне.
— Че защо? — ковачът замълча и плю в праха. — Там няма нищо.
През първите два дни Джил беше готова да се съгласи с него и започна да се пита да не би Саламандър да се е смахнал. Отначало пътят стана черен, след което се превърна в пътека на сърни, сетне, на около петнайсет мили от Кинглин, напълно изчезна. Саламандър ги изведе на самия бряг и до вечерта, а и през целия следващ ден яздеха по добре отъпкания пясък покрай водата. Появиха се Диви на рояци, които се струпваха около тях, качваха се на седлата им и на задниците на конете, тичаха заедно с тях, изпълваха въздуха, вдигаха се от сребристите вълни, които се разбиваха и бумтяха наблизо. Когато устроиха лагера си за вечерта, духчетата насядаха наоколо, сякаш очакваха нещо. Джил разбра какво, когато Саламандър им достави удоволствието да им изпее една песен. Те го изслушаха очаровани и в мига, в който свърши, изчезнаха.
На четвъртия ден обаче й предстоеше изненада. Оставиха зад себе си океана и се насочиха навътре към сушата, където намериха друг път. Отдавна не беше използван и представляваше само тясна пътека през поляните с висока трева край морето, но вървеше прав и целенасочен. Тъкмо по пладне стигнаха до подивяла овощна градина, където под гъсто сплетените, неорязани дървета гниеха ябълки. Точно отвъд нея имаше кръгла затревена могила, която приличаше на остатък от стена, издигала се някога около село; вътре в нея Джил различи вдълбани в земята кръгове — там, където някога е имало къщи. Още щом приближиха развалините, Дивите изчезнаха.