— И какво те носи този път в Слайт? — попита Думрик. — Е, разбира се, ако нямаш нищо против да ми кажеш.
— Нямам, макар и да не съм готов да отговоря. Гилин обаче търси един стар свой приятел, с когото са споделяли много пъти лагерния огън и тежки сражения. Момчето сякаш е тръгнало от Кермор на изток, поне така си мисля. Е, може би ще научим нещо за него в Слайт, защото той е елдидец и разбира от кораби, а не само от мечове.
— За такива като него винаги има работа насам.
— Точно така. Казва се Родри от Аберуин.
— Хм — Думрик съсредоточи вниманието си в ножа. — Не съм чувал за него.
— Може и да не използва това име. Хубав е на вид, висок, с тъмна коса, елдидски очи и носи сребърен кинжал на пояса си.
— Не съм се натъквал на него. — Думрик грабна друга ряпа и започна да я кълца. Кинжалът му се движеше бързо и нервно. — Но това нищо не значи. Може да си е намерил място още щом е дошъл и да е потеглил в открито море.
— Може би, може би. Той е полезен човек.
Думрик се усмихна със стиснати устни на ряпата и замълча. Саламандър се усмихна на Джил с вдигната вежда, сякаш за да й даде да разбере, че не бива да вярва и дума на онова, което казва ханджията. Не че се налагаше да я предупреждава; не й беше необходим могъщ деомер или нещо подобно, за да разбере кога някой я лъже в очите.
След като свършиха пивото си, излязоха да се поразходят из града. Пазарът започваше да се разваля; селяните и търговците товареха онова, което беше останало от стоките им, в каруците, изморени деца хленчеха и се суетяха, а съпругите грижливо брояха какво са спечелили за деня. Неколцина пияни хъркаха в пръснатата слама; кучета ровеха из нея; ярко изрисувани проститутки се разхождаха и оглеждаха пиратите, които се упътваха към една или друга кръчма. Когато Джил и Саламандър отидоха да погледнат, видяха, че коня на Родри го няма.
— Излишно е да питаме за новия му собственик — забеляза Саламандър печално. — Никой няма да ни каже истината.
— Без съмнение. Какво ще правим сега? Ще седим в някоя кръчма, за да видим дали няма да дочуем нещо интересно?
— Не съм убеден. Аз…
— Гертдине! Саламандър! Пъклите да ме вземат, спри да те видя!
Към тях идваше забързан тъмнокос мъж, много дебел, с дълга черна брада, вързана на шест спретнати плитки.
— Снилин, о, ти, най-красив плъх от дъното на трюма! Все още си жив, така ли?
— Жив съм и се радвам да те видя, момчето ми. Да имаш още няколко хубави разказа за нас?
— Имам, но този път съм довел и охрана.
Снилин гръмко се изсмя и тупна Джил по гърба.
— Човекът, когото си наел, е от предпазливите — пиратът се ухили, разкривайки няколко липсващи зъба. — Но си го бива, а? Не се знае какво могат да направят момчетата, когато се напият. Когато са трезви, имат голямо уважение към човек, който може да разкаже нещо интересно, но пияни, е… — рече той и сви огромните си рамене. — Саламандър, ела да пиеш половиница за моя сметка, а също и твоят сребърен кинжал.
Отидоха в любимата кръчма на Снилин, но Саламандър избра маса, където можеше да опре гръб на стената и да вижда добре улицата от прозореца. Разчорлено русо момиче донесе половиници тъмно пиво, после се забави при тях, оглеждайки с копнеж Саламандър, докато Снилин не я отпрати, плясвайки я по задника.
— Тя не иска да види как работи езикът ти, гертдине. — Пиратът се засмя на собствената си шега. — И така, кога пристигна?
— Едва днес. Отседнали сме в хана на Думрик, защото когато съм в Слайт, предпочитам да стоя настрана.
— Прав си, това е добра идея. Какво те носи насам, ако мога да попитам?
— Е, виж, това е нещо много странно. Ще оценя твоя съвет по един въпрос. Търсим един друг сребърен кинжал, а когато отворих дума за него пред Думрик, той отклони въпроса. Не е необходимо да ми отговаряш, но можеш да ми кажеш дали да забравя за него и повече да не питам.
— Дадено.
— Името му е Родри от Аберуин.
— Дръж си езика. Дори не питай защо.
— Така и ще направя. — Саламандър сръга предупредително Джил в ребрата. — Благодаря ти.
Саламандър започна да бъбри със Снилин, а Джил седеше и кипеше мълчаливо над половиницата си. Искаше да извади меча, да заплаши с него, да мушка и съсича, докато измъкне истината от тези окаяници. Единствено простият факт, че ще трябва да се бие с няколко стотици души я караше да си мълчи. Саламандър поръча и плати за по още едно пиво, прие третото, което Снилин настоя да изпият, и го изгълта, но остана трезвен както само един елф може. Разказваше анекдот след анекдот, накара Снилин да се смее, докато не му потекоха сълзи, поръча още по пиво и скоро около него се накачулиха хора, за да слушат с удоволствие една невъзможна от гледна точка на анатомията история за ковача и дъщерята на мелничаря.