— Добро утро, господарю. Какво мога да направя за вас тази сутрин?
— Ами само да прибереш един мой приятел на топло, добри ми Баник. Беше много болен. Сигурно бледото му лице ти говори, че трябва да си почине, докато съм в селото.
— Можем да му отделим малко място до огнището. О, богове, та ти наистина си бял като скреж, момчето ми.
Баник въведе Мадин в голямата стая с формата на клин, която служеше едновременно за кухня и дневна. Пред голямото огнище, където цепениците пламтяха съвсем гостоприемно, имаше две маси и три пейки с високи облегалки, което по тези места говореше за добро състояние. По пода се виждаше пръсната чиста слама, а стените бяха прясно варосани. От тавана висяха плитки с лук и чесън, мрежи, в които се сушаха ряпа и ябълки, както и два огромни бута. На камъка пред огнището, подвила крака под себе си, седеше млада жена и кърпеше чифт бриги.
— Кой е този, тате? — попита тя.
— Приятел на Невин.
Тя побърза да стане и направи кникс пред Мадин. Беше много красива, с гарвановочерна коса и тъмни, кротки очи. В отговор Мадин й се поклони.
— Простете, че ви се натрапвам — рече Мадин. — Не бях добре и имам нужда от малко почивка.
— Всеки приятел на Невин е винаги добре дошъл тук — рече тя. — Седни и ще ти донеса бира.
Мадин си свали наметката и сетне седна на камъка пред огнището, толкова близо до пламъците, колкото можеше, без да си опърли ризата. Баник рече, че ще трябва да се върне при кравите и излезе с широка крачка навън. Жената подаде на Мадин половиница тъмно пиво, приседна близо до него и се залови отново с кърпене.
— Благодаря — Мадин вдигна за поздрав чашата с пиво. — Казвам се Мадин от… ъ, е, добре, Мадин стига.
— Аз се казвам Белиан. Отдавна ли познаваш Невин?
— О, съвсем не.
Усмивката, с която го погледна Белиан, беше странно изпълнена със страхопочитание, след което тя продължи да кърпи. Мадин отпиваше и гледаше как тънките й пръсти работят сръчно и оправят грубата вълна на един чифт бриги, които, ако се съдеше по големината им, принадлежаха на Баник. Изненада се, като установи колко добре се чувства да седи на топло, жив, в присъствието на красива жена. От време на време Белиан поглеждаше колебливо към него, сякаш се опитваше да измисли нещо да каже.
— Е, милорд, — рече най-сетне тя. — Ще останете ли дълго при нашия Невин?
— Наистина не зная, но слушай, какво те кара да ме наричаш лорд? Та и аз съм обикновен човек като теб.
— Е да, но приятел на Невин.
В този миг на Мадин му стана ясно едно — тя прекрасно знаеше, че старецът владее деомера.
— Гледай, ти за какъв ме взимаш? — Мадин имаше неприятното чувство, че да се правиш, че владееш деомера, без да е така, е много опасно. — Аз съм само един войн без боен отряд. Невин ме намерил ранен и е бил достатъчно добър да ми спаси живота, нищо повече. Но виж какво, нали няма да кажеш на никого за мен? Аз съм човек извън закона.
— Ще забравя името ти в мига, щом тръгнеш оттук.
— Най-смирено ти благодаря и се извинявам. Аз не заслужавам дори да пия пивото ти.
— Ей, я си дръж езика! Хич не ме интересуват тези скапани войни.
Погледна към нея и видя, че е ядосана и е свила устни в горчива усмивка.
— Не давам за тях дори пръднята на прасенце за два гроша — продължи тя. — На мен и хората като мен тя носи само беди. Взимат ни конете и вдигат налозите, препускат през нивите ни и все за слава, и в името на единствения истински крал, както те го наричат, след като всеки, който има поне мъничко мозък в главата си, знае, че сега има двама крале, а на мен ми е все едно, ама наистина ми е все едно, стига да не идват и двамата тук да ни пречат. Ако си човек, който не иска да загине в тази война, ще кажа: Толкова по-добре за теб!
— О, богове! Правичката да си кажа, преди не съм се сещал за това.
— Без съмнение, след като си бил войн.
— Чакай, та аз не съм дезертьор.
Тя само сви рамене и продължи да кърпи. Мадин се почуди защо жена на нейната възраст, около двайсет и две годишна, живее в къщата на баща си. Дали не е загубила годеника си във войните? Въпросът му получи отговор само след миг, когато две малки момчета, на около шест и четири години, се втурнаха в стаята и се обърнаха към нея с „мамо“. Те се караха за медна монета, която намерили на пътя, и идваха тя да реши спора. Белиан целуна и двамата, каза им, че трябва да дадат монетата на дядо си, сетне ги изпрати отново навън.