— Дрехи за теб — Гуин подхвърли торбата. — Туника, сандали, бардекски дрехи. Днес си отиваш. Радваш ли се?
— Не зная. Какво става след това?
— Ще те продадат.
Пленникът кимна, премисляйки нещата. След като вече му бяха съобщили, че е роб, вестта не го изненада. Дори чу някой да казва, че за него ще вземат добра цена, защото бил екзотична стока — нещо като рядка порода кучета. Докато той се обличаше, Гуин ровеше сред останалите сандъци и бали, но просто ей така, сякаш да се увери, че не е забравил нещо.
— Гуин? Знаеш ли как ми е името?
— Да. Никой ли не ти е казвал? Казваш се Талиейсин.
— Благодаря. Чудех се.
— Не се съмнявам — той направи пауза, оглеждайки пленника със странен израз — някакво много слабо, много крехко съчувствие. — Някой скоро ще дойде де те вземе. Пожелавам ти късмет.
— Благодаря.
Гуин си отиде, а Талиейсин седна на сламеника и се запита защо подобен човек ще му желае късмет, сетне сви рамене и отмина въпроса като нещо, на което не може да намери решение, също както и на много от тайните около себе си. Повтори името си няколко пъти с надеждата, че ще събуди някакви спомени. Нищо не можа да си спомни — съвършено нищо, ни образ, ни звук, нито една-едничка дума от живота, който трябва да е имал преди тази сутрин, преди седмици, когато се бе събудил в трюма на кораба. Все още си спомняше абсолютната паника, която го обхвана, когато осъзна, че не знае нищо за себе си, нито как е станало така, че е окован там. Няколко минути се чувстваше като истерично животно, което се мята насам-натам и хапе онези, дето се опитват да го успокоят. Но пристъпът бързо премина, далеч преди хората, които го бяха пленили, да слязат да злорадстват. Беше открил познанието, от което имаше нужда онази сутрин — със или без спомени той продължаваше да е човек, можеше да говори, да мисли и щеше да се бори, за да запази това чувство за собствено аз.
През последвалите седмици изрови няколко частични спомена от миналото си и сглоби от тях история, която определяше онова, което знаеше за себе си. Сега разполагаше и с още нещо, което да добави.
— Аз съм Талиейсин от Пирдон, някога син на търговец, а сега роб. Но не забравяй — ценен роб. Казват ми, че съм направил дългове на комар тук, в Бардек. Спомням си, че деверийският закон не пази свободен човек, който се намира толкова далеч от родината, затова са ме арестували и продали срещу дълговете ми. Трябва да съм син на важен търговец; иначе какво ще прави девериец в Бардек?
За момент разсъди по въпроса, но не намери отговор и го остави. Имаше три действителни спомена, които съвпадаха с тази история. Първият беше, разбира се, за стария му учител по бардекски и той съвпадаше чудесно. Другите два обаче трудно се съчетаваха и това го смущаваше. На първо място беше красивото русо момиче. Естествено бе един син на търговец да има съпруга или любовница (защото в спомените му тя лягаше с него), но защо сваляше мъжки дрехи вместо поли? Вторият спомен беше дори още по-безсмислен. Виждаше лицето и раменете на мъж, облечен в ризница и с шлем на главата, а по лицето му бликаше кръв. Образът беше придружен с думите: „Първият човек, когото убих.“ Но синовете на търговци не убиваха хора — освен ако убитият е бил разбойник.
Талиейсин се усмихна с облекчение. В това би имало смисъл — ако е водил керван и онзи човек е бил разбойник, а докато размишляваше по въпроса се събуди и друг спомен — как мулета реват в една студена утрин. Разбира се! Разбира се! А ако момичето е било съпругата му и е пътувала с него? Разбира се, че е било трудно да язди с дълги поли — защо да не носи мъжки дрехи? Изпита дълбоко задоволство от това, че най-сетне сглоби историята.
Но удовлетворението беше моментно, защото не забравяше, че е възможно хората, които го държаха в плен, да го лъжат. Онова, което казваха, беше смислено и съвпадаше с общите познания, които имаше за света, но не можеше да потвърди нито едно от тези неща. И цялата тази работа, че му е трудно да мисли. Понякога едва успяваше да върже две думи на кръст или да си спомни какво са му казали минутка преди това; друг път светът му се струваше много особен, отдалечен, но ярко оцветен и съзнанието му правеше необясними скокове и пропуски. Като размишляваше за това, се сети, че често се чувства по този начин, след като му даваха да яде. Вероятно слагаха странни вещества в храната. Знаеше, че някъде в съзнанието си имаше причина да смята, че тези хора са такива, които упояват пленниците си, макар и да не можеше да си спомни точно какъв е той. През изминалите седмици беше започнал да си представя познанието, което преди винаги бе смятал за нещо дадено, в смисъл на много сложна метафора — че всяко нещо, което човек знае, е като водна лилия. Цветовете плават на слънцето по повърхността на вира на съзнанието му, но зависят от дългото си стебло и корените под себе си, за да се свържат чрез тях с почвата и всички останали лилии. Имаше чувството, че някой е замахнал с коса през съзнанието му, оставяйки зад себе си само няколко прерязани цвята да вехнат по повърхността на вира, които нямаха връзка с нищо и помежду си, а още по-малко някакъв възможен смисъл. Метафората беше необикновена, но тя съвпадаше по особен начин със състоянието, в което се намираше. Нещо беше прерязало съзнанието му. Убеден беше в това.