След няколко минути чу слабо раздвижване на палубата, корабът се залюля веднъж и до него достигнаха гласове. Някой се качва на борда, сети се той. Хрумна му, че сигурно е бил на кораби и преди, че знае нещо за тях, но за по-малки, като галери например. Спомни си, че е бил на бойна галера, застанал до извития нос, и е усещал пръските да се разсипват върху него. Че какво би търсил синът на търговец на бойна галера? Не му се отдаде повече възможност да разсъждава по този смущаващ въпрос, защото някой отвори капака на кърмата и в трюма се разля светлина.
По стълбата слезе немият и издаде гърления звук, който минаваше за поздрав. Прегърбен и изсъхнал като черен рак, с отдавна отрязан език, както му беше казал Гуин, без да допълни защо. След него се появи човекът на име Бридин, с мазната си коса и още по-мазна брада, а отзад се показа висок, тъмнокафяв бардекец, когото Талиейсин не беше виждал преди. Носеше фина бяла ленена туника с един червен ръкав и държеше две дървени дъсчици, намазани с восък, както и костен писец. Бридин посочваше различни бали и сандъци, а другият започна да бележи цифри и символи върху восъка. Митничар, сети се Талиейсин.
Немият коленичи и отключи веригата около глезена му. Облекчението, което изпита от махането й, внезапно секна, когато старецът му подаде халка и посочи врата му. Талиейсин се поколеба, но Бридин се обърна към него.
— Слагай я. Веднага.
Талиейсин я закопча на врата си и не възрази, когато немият я заключи с катинар за веригата. Трудно му беше да си спомни подробностите, но знаеше, че веднъж преди това Бридин му е причинил болка — много силна болка. Този неясен спомен му вдъхваше страх, който караше стомахът му да се свива винаги, когато Бридин поглеждаше към него с безцветните си очи без мигли. Митничарят се покашля, сетне зададе дълъг въпрос, от който Талиейсин нищо не разбра.
— Да. — Бридин подаде парче пресована кора, която бардекците използваха вместо пергамент. — Ето.
Митничарят кимна със свити устни и го прочете внимателно, като от време на време поглеждаше към Талиейсин.
— Скъпа стока — отбеляза той.
— Варварите роби са редки напоследък.
Едва тогава Талиейсин осъзна, че чиновникът разглежда документа за неговата продажба. Страните му пламнаха, защото го обхвана срам — него, девериеца и свободния човек, го продаваха като кон в чужда земя. Но Бридин и чиновникът бяха насочили вниманието си другаде. За тях той не представляваше нищо повече от рутинна сделка, която не заслужава съжаление, нито пък гавра. Когато свършиха в трюма, немият поведе Талиейсин след тях нагоре към палубата. Докато Бридин и пристанищните чиновници се пазаряха за мита и такси, пленникът можа за първи път от седмици насам да се огледа около себе си.
Пристанището представляваше тясно заливче, около половин миля на ширина, врязано във високи скали от светлорозов пясъчник. Четири дълги дървени кея се подаваха от плиткия плаж, където сред извадени на брега рибарски лодки и палмови дървета бяха струпани колиби и навеси. Над тях, по скалите, както изглежда имаше по-големи постройки с продълговата, четириъгълна форма, в бардекски стил.
— Град? — попита Талиейсин.
Немият кимна утвърдително, а един моряк, който стоеше наблизо, погледна към тях и каза:
— Милетон. Казва се Милетон.
Талиейсин повтори името и го добави към малкото факти, с които разполагаше. Както си спомняше, Милетон се намираше на остров Бардектина. Когато деверийците за първи път бяха доплавали насам, погрешно бяха дали част от името му на целия архипелаг. Сложи длан над очите си и изучи малкото сгради на върха на канарите, които можеше да види. Една от тях предизвика особен интерес в него. Беше огромна дървена постройка, дълга поне сто стъпки и висока три етажа, а покривът й беше извит и издут като обърнат корпус на кораб. До нея се издигаше дървена статуя, висока около четирийсет стъпки — мъж с птица на раменете си.