— Храм? — попита Талиейсин моряка.
— Да. Давей-о-контеймо. Албатросът водач, бащата на вълните.
— Аха. Значи храмът му е на пристанището.
Морякът кимна. Немият дръпна рязко веригата, отведе Талиейсин настрана от човека, сякаш беше опасен, и го накара да застане близо до прехвърлената към брега дъска. Талиейсин погледна случайно през борда и едва не извика. Синьо-зелената вода гъмжеше от духове, лица, ръце и дълги коси, които се оформяха и разтваряха отново, очи, които гледаха към него от слънчевите петна, гласове, които шепнеха в пяната, дълги тънки пръстчета, които сочеха към него, сетне се губеха. Инстинктивно разбра, че не бива да казва за тях. Огледа се потайно около себе си и видя, че никой нищо не е забелязал. Изпита задоволство, почувства се едва ли не хитрец; в това отношение превъзхождаше онези, които го държаха в плен — че Дивите го знаеха и разпознаваха. Само му се искаше да си спомни защо. Изведнъж палубата се изпълни с гномчета — високи и сини, кафяви и тлъсти, мършави и зелени същества с лица на жаби и пъпчиви пръсти, и всички те се струпаха около него някак утешително. Потупваха го, усмихваха му се, сетне изчезнаха тъй, както бяха се появили. Вдигна очи и видя да се приближава Бридин, който разучаваше нещо — стори му се, че е товарителница. Сърцето на Талиейсин заблъска, сетне се успокои, когато стана ясно, че Бридин не е видял Дивите — дали пък и той не ги виждаше? Талиейсин помисли, че може и да ги вижда, но не помнеше защо.
— Е, всичко е наред — рече Бридин на немия. — Да заведем роба на пазара. Не е необходимо вече да го храним.
Немият намигна и се усмихна, като хвърли хитър поглед към митническия чиновник, който се отдалечаваше по кея. Това беше първото потвърждение на чувството, което имаше Талиейсин, че нещо не е наред с тези търговци. Сега вече беше сигурен, че документът за продажба не е съвсем редовен. За миг му мина мисълта да повика чиновника, но Бридин отново го наблюдаваше. Сребърната щипка във формата на гущер проблесна на силното слънце.
— Понякога ми приличаш на дете — рече Бридин на деверийски. — Мога да прочета всичко по лицето ти. Помниш ли какво ти направих, когато накарах да те вържат на палубата?
— Не помня, всъщност не си спомням подробности — и отново страхът го накара тежко да преглътне и да произнесе насила всяка дума през пресъхналите си устни.
— Без съмнение така е най-добре, момче. Искам да те предупредя. Отсега нататък си законен роб. Разбираш ли какво означава това? Ако се опиташ да избягаш, ще те гонят, докато те заловят. Никой в тази населена от демони страна няма да си мръдне пръста да помогне на избягал роб. Веднъж хванат ли те, ще те умъртвят — но бавно, малко по малко. Онова, което ти сторих, не беше нищо в сравнение с начина, по който хората на един архонт се отнасят с разбунтували се роби. Чувал съм за един нещастник, който умирал в продължение на два месеца. Разбираш ли?
— Разбирам.
Бридин се усмихна, очите му без мигли премигаха един-два пъти при спомена за изпитаното удоволствие. Талиейсин трепна и отклони поглед. Споменът избиваше все по-близо и по-близо до повърхността на съзнанието му — пламтяща като огън болка, предизвикана от натиска на пръстите на мъчителя му. Когато потрепери, Бридин се засмя под нос с такъв самодоволен звук, че Талиейсин усети как страхът му се скъса като старо въже. Независимо каква болка можеше да му струва, трябваше да реагира или никога повече нямаше да бъде мъж. Погледна Бридин право в лицето.
— Ще ти обещая нещо. Някой ден наистина ще избягам и когато това стане, ще дойда за теб. Запомни — един ден ще те убия заради това.
Бридин се засмя отново, спокойно и открито.
— Да го бичуваме ли? — попита той на бардекски. — Не, това ще му намали цената. Само минута ми трябва, за да му покажа кой е господарят тук.
— Не — онзи, който се намеси, беше Гуин. — Ти причини достатъчно злина на човек, който е два пъти повече мъж от теб.
Бридин застина — опасно спокоен, опасно неподвижен, но Гуин не се изплаши.
— И без това няма време. Отведи го и го продай, че да се свършва.
Мърморейки под нос, Бридин махна на немия, който дръпна веригата толкова силно, че Талиейсин едва не падна, но под зоркия поглед на Гуин повече не го направи. Слязоха по дъската, стъпиха на плажа и до един започнаха леко да се препъват в мекия пясък. Талиейсин се опитваше да се сети с какво е заслужил уважението на Гуин, но спомените не се връщаха. Дълбоко изсечени в камъка виещи се нагоре стъпала ги изведоха на скалата право при храма, но Талиейсин нямаше време да го разгледа. Остана общото впечатление за огромен сводест вход, върху който бяха изрязани поредица от човешки фигури и птици, но немият му изръмжа и го накара да побърза.