Портите на града се намираха точно от другата страна на широкия път от храма. Когато навлязоха в него, Талиейсин имаше чувството, че вървят през гора. Накъдето и да погледнеше, виждаше дървета. Те обточваха широките прави улици и ги покриваха със сенчести навеси от преплетени клони или пък бяха засадени гъсто около всяка къща и сграда. Разпознаваше по някоя и друга палма, но повечето бяха от вид, какъвто не беше виждал преди — приличаха на храсти и имаха мънички червени цветчета на топчици, високо дърво с дебел ствол и тесни, сивкави като праха по улицата листа с мирис на подправка; и още едно друго с лилави цветове, дълги като човешки пръст. Около тях се виеха пълзящи растения и заплашваха да завладеят различните дървени и мраморни статуи, които видя пръснати по малките площади и кръстовища. Сред зеленината се издигаха продълговати четвъртити сгради с покриви като обърнати морски съдове, някои пазени от високи статуи на предтечите на обитателите си, други — от двойки кръстосани неща, които приличаха на дървени гребла, но големи като за великан.
По улиците ходеха или преминаваха от къща в къща, без да бързат, хора — един непрестанен поток, както мъже, така и жени, облечени в туники и сандали. Мъжете обаче имаха на едната си буза ярко оцветени рисунки, докато жените носеха подобни на брошки дребни украшения в грижливо накъдрените си и вдигнати високо коси. Смътно си спомни, че както украшенията, така и рисунките показваха коя е „къщата“ или кланът на съответния човек.
Но онова, което най-много го изненада, бяха децата, които препускаха необезпокоявани на групи по улиците, играеха сложни игри на публичните пространства и в частните градини, без някой да им се скара. Повечето от тях бяха голи. Момчета и момичета носеха само по парче ярко оцветен плат около бедрата си. Докато ги гледаше, си помисли, че наистина е чужденец тук, защото в Девери децата щяха да са облечени като родителите си и да работят край тях в семейната работилница или на фермата.
Колкото повече вървяха, толкова по-големи ставаха къщите и повече се раздалечаваха. Някои от тях бяха отделени с високи, измазани с хоросан огради, по които имаше нарисувани животни и дървета, други — с цветни плетове и лиани. Изведнъж се озоваха между две сини стени, а от там излязоха на широк площад, голям колкото три деверийски площадки за турнири. Ниски стъпала ги доведоха до покрито с калдъръм пространство, почти празно в трептящата горещина. Един старец дремеше на мраморна пейка; три дечица се гонеха около мраморен фонтан, където под изливащата се вода се преплитаха делфини.
— Какво е това? — попита Талиейсин. — Пазарен площад ли?
— Не — отвърна Гуин. — Това е мястото на събранието, където гражданите идват да гласуват.
— Да гласуват ли? Тази дума не ми е позната.
— Гласуват — избират си ръководител. В деня на избора слагат урни около фонтана, по една за всеки кандидат. Всеки свободен мъж и жена слага по едно камъче в урната на човека, когото предпочита. Който събере най-много камъчета, става Архонт за три години.
Гуин можеше да каже и повече, но Бридин се обърна, озъби се и му нареди да си държи езика и да бърза.
— Ей сега, малкия — прошепна тихо Гуин на Талиейсин. — Там скоро ще се отървеш от него.
„Там“ се оказа тясна алея без дървета, която се виеше между стените на задни дворове. Стените ставаха все по-ниски и накрая напълно изчезнаха, а къщите — все по-малки и по-бедни, докато се изродиха в лабиринт от хижи и зеленчукови градини. Тук-там Талиейсин видя и подуши кочини, като във всяка от тях имаше по едно-две дребни прасета със сива козина. На едно място бременна жена с огромен корем излезе от разнебитена колиба, за да сипе помия на прасетата. Когато погледът й падна върху него, лицето й се смекчи видимо от съжаление. Никой от досега срещнатите хора не му бе обърнал внимание, тъй както не обръщаха внимание на полугладните кучета в канавките или на пищно оцветените птици по дърветата.
Накрая уличката направи последен завой и свърши с открит площад, където бурените избутваха редките камъни на калдъръма и пилетата ровеха, писукайки от време на време на дечицата, които деляха място с тях. От другата страна се виждаше висока стена, на сини и червени ивици, очевидно част от някакъв лагер. В средата имаше обкована с желязо врата. Всичко това накара Талиейсин да изпита тревога — дебелата стена, пищно оцветена, но на практика едно отбранително съоръжение, здравата врата, укрепена като портите на деверийски дън. Бридин погледна към него и се усмихна по особено неприятен начин, сетне направи жест, който включваше и Гуин.