— Тук ще трябва да се разделите.
Заблъска с юмрук по вратата и продължи да блъска, докато не чуха някакъв глас да крещи отвътре на бардекски, че собственикът идвал. Вратата се отвори мъничко, сетне по-широко и стройно тъмно момче на около петнайсет години, което носеше светлосиня туника, се поклони дълбоко на Бридин.
— Господарю Барума! С какво мога да съм ти полезен?
— Вътре ли е баща ти? Имам човек за продаване.
— Варваринът ли? Той много ще се заинтересува.
Последваха момчето по тесен коридор и влязоха в дълга стая с под на сини и бели плочи и тъмнозелени стени. В единия край имаше нисък подиум, отрупан с многоцветни възглавници, където пред ниска маса седеше, кръстосал крака под себе си, дебел мъж със светлокафява кожа и къдрава черна коса. Когато влязоха, той вдигна поглед от нещо, което Талиейсин сметна за игра, която се играеше на кръгла дъска.
— Барума! — Той се надигна тежко на крака и побърза да направи дълбок поклон. — Каква чест, каква чест. — Но докато продължаваше да говори (твърде бързо, за да може Талиейсин да го разбере), той изглеждаше много повече изплашен, отколкото преизпълнен с признателност заради оказаната му чест да посреща Бридин.
Двамата мъже започнаха бързо да се пазарят с пискливи гласове, като размахваха ръце, правеха драматични гримаси, изглеждаха сякаш се заплашват взаимно, но — както забеляза Талиейсин — Бридин винаги печелеше. Накрая търговецът на роби, чието име се оказа Бриндемо, безцеремонно заповяда на пленника да се съблече, сетне прокара ръце по ръцете и гърба, опипа краката му като джамбазин и дори му погледна в устата. В края на всичко това Талиейсин изпитваше желание да го убие.
— Девериец си, така ли? — попита Бриндемо с относително добър акцент. — Значи опасен мъж. Говоря грозния ти език. Виждаш ли? Само да направиш или да кажеш нещо, което не трябва, ще заповядам да те бият с бич.
После се обърна към Бридин, който извади документа за продажбата от кесията на пояса си и го подаде. Талиейсин забеляза как очите на търговеца се присвиха подозрително, като го погледна. Когато отново заговориха, донякъде по-бавно, Талиейсин успя да долови по някоя фраза. Изглежда, Бридин предлагаше на онзи да го продаде в медните мини във високите планини на югозапад или на флотата от галери на архонта. При тази мисъл стомахът му се сви от страх; помнеше достатъчно, за да знае, че робите, продадени на такива места, умираха бързо — и бяха щастливи от това. Бриндемо му хвърли последен поглед, сетне се обърна към Бридин.
— Колко опиум си му давал, почитаеми господарю?
— Не много и не много дълго — отвърна Бридин и добави нещо неразбираемо, което направи удоволствие на Бриндемо, защото тлъстият търговец кимна и се усмихна.
Монети смениха притежателите си, около двайсет жълтици, доколкото можа да види Талиейсин. Бриндемо взе документа за продажба, сложи го в своята кесия и изпрати Бридин, докато синът му държеше Талиейсин здраво на къса верига. Когато търговецът се върна, дълго оглежда новия си роб с проницателен поглед.
— Не можеш да избягаш, Талиейсин от Пирдон. Ако го направиш, хората на архонта ще те намерят…
— И ще ме убият. Това го зная.
Бриндемо отключи халката и я свали от врата му.
— Това ще те претрие и ще остави грозни рани. Трябва да те държим хубав.
— Че ще има ли значение в мините?
— Охо! Значи знаеш малко бардекски, така ли? Става все по-хубаво. Мините ли? Ха! Барума заминава утре. Той минава оттук, да речем веднъж годишно, че и по-рядко. Откъде ще знае къде съм те продал? Мините плащат цена, определена със закон. Варварите са много по-скъпи. Ако се държиш добре и покажеш добри маниери, ще те продадем в почтен дом. Седни. Между другото отвън, достатъчно близо да чуе, имам въоръжен човек.
— Няма да се опитвам да избягам. Прекалено съм уморен и дори не зная къде се намирам.
Бриндемо се засмя, отпусна туловището си на възглавниците и даде знак на пленника да седне на ръба на подиума. Извади документа за продажба и го разгледа със свити устни.
— Името ти — рече накрая той. — Наистина ли е Талиейсин?