— Татко взе децата на пазар — рече тя. — Остана ни сирене за продан.
— Дълго ли няма да ги има?
— Най-вероятно до залез-слънце. Надявах се да наминеш днеска.
Мадин отведе коня си в обора и го върза до кравите, където нямаше да е на течение и, най-важното, нямаше да се вижда от пътя. Сетне влезе в къщата, където Белиан слагаше още дърва в огнището. Тя си избърса ръцете в полата, сетне го погледна с лека, потайна усмивка.
— В спалнята ми е студено, Мадо. Ела, седни до огъня.
Седнаха заедно на меката, чиста слама до огнището. Той я погали срамежливо по косата, но тя сложи нетърпеливо ръце на раменете му. Когато я целуна, пъхна длани зад врата му и го дръпна върху себе си с такова плавно движение, сякаш събираше житен сноп.
Тази година зимата се забави. Само веднъж изви снежна вихрушка, а след това настана сух студ под ясно небе, ден след ден хапещ мраз и вятър. Бледото слънце успя да стопи първия сняг, но по кафявите угари и в крайпътните канавки се задържа студен и искрящ скреж. Мадин прекарваше дните си скрит в Брин Торейдик, защото хората на лорд Ромил често бродеха по пътищата, яздеха до селото и обратно, за да раздвижат конете си и да се измъкнат от дъна. Мадин спеше до късно, след това с часове свиреше на арфата си, а Дивите му бяха публика. Понякога Невин също присядаше да слуша и дори правеше смислени бележки за пеенето или за самата песен, но повечето време старецът прекарваше в дълбините на разсеченото възвишение. Мадин така и не събра смелост да го попита какво прави там.
Един следобед, когато Невин беше излязъл, Мадин си спомни песента за Дили Слепеца, най-хитрия от Дивите. Тъй като беше детска, не я беше чувал от години, но я изпя няколко пъти, а когато не си спомняше старите стихове съчиняваше нови. Дивите се струпаха около него и слушаха очаровани. Щом най-сетне свърши, само за миг му се стори, че ги вижда, или наистина ги видя — малки личица, мънички очички, втренчени в него. После, внезапно, те изчезнаха. Когато Невин се върна, Мадин каза на стареца какво е видял — ако наистина го е видял, — а той съвсем искрено се стресна.
— Ако започнеш да ги виждаш, момче, то в името на всички богове не казвай на хората за това. Ще те съсипят до смърт от подигравки.
— О, та аз го знам, просто съм озадачен. Никога преди не съм имал и намек за второ зрение.
— Наистина ли? Това е интересно, защото бардовете много често го имат. Но във всеки случай, момчето ми, ти без съмнение го придобиваш просто защото живееш тук с нас. Да предположим, че сложиш меча си близо до огъня в огнището. След време острието ще се загрее, макар и да не е в самия огън. Случват се такива неща, когато човек с чувствително съзнание се намира в център на деомерска сила.
Мадин леко потръпна и огледа високото каменно помещение. „Център на сила? — помисли си той. — Та ти наистина я усещаш понякога.“
— Е — рече той. — Странен шанс ме е довел тук.
— Може би. Но на човек, владеещ деомера, нищо случайно не се случва, особено в тези прокълнати и тревожни времена.
— Доколкото разбирам, войните те измъчват.
— Разбира се, че ме измъчват, глупчо. Ако имаше малко мозък, и теб щяха да измъчват.
— Е, добри човече. Та знаел ли съм друго, освен война. Понякога се питам дали дните на старото кралство не са като разказите в някои от песните ми — чудесно звучат, но не са верни.
— О, съвсем истина са били. Имало е време, когато човек е можел да язди по пътя си в мир, селяните са събирали спокойно реколтата си, а когато на някого му се е раждал син, той е бил уверен, че ще доживее да види момчето пораснало и оженено. Хубави дни са били и аз все се моля да се върнат.
Внезапно Мадин изпита копнеж да познава такъв живот. Преди копнееше за бойна слава и чест, смяташе за дадено, че винаги ще има войни, за да ги осигуряват, но изведнъж се попита дали славата е наистина такава голяма награда, за каквато винаги я бе смятал. По-късно, когато излезе да се разходи на върха на възвишението, установи, че цяла сутрин е валял сняг. Светът на мили наоколо беше мек и бял под бисерно сивото небе, дърветата се очертаваха като гравирани на хоризонта, в далечината селото се гушеше под дима на комините си. Сто пъти бе виждал подобни гледки и те нищо не му бяха говорили, но сега тази му се видя красива, толкова красива, че се запита дали наистина е виждал нещо, преди да стигне до портите на Отвъдните земи.