— Готов съм да се обзаложа, че очакваш с нетърпение пролетния лов — рече той.
— Разбира се, малкия ми. Започнах да се сприятелявам с Горските хора и те предложиха да ми покажат как се ловува с копие в гъстата гора. С нетърпение очаквам това предизвикателство.
Ебани се усмихна.
— Знам те аз — рече Танидарио през смях. — Твоята представа за лов е да си намериш меко легло с хубаво момиче в него. Е, може би когато пораснеш, ще започнеш да виждаш нещата по-ясно.
— Че тази пролет ставам на седемдесет и четири.
— Дечко — рече тя и разроши косата му с мазолестата си ръка. — Хайде, да вървим. Съборът започна. Къде се запиля баща ти?
— Отиде при другите бардове. Ще пее веднага след Разказа.
Долу край реката елфите от Народа бяха сплели груба платформа от пръти. Девабериел стоеше там и се съвещаваше с още четирима бардове. Множеството се беше разположило наоколо, като големите седяха, кръстосали крака под себе си, а децата се щураха насам-натам. Ебани и Танидарио се настаниха на края, близо до малка група Горски хора. Те приличаха на останалите елфи, но бяха облечени в груби кожени дрехи и всеки от мъжете носеше малка резбована тояжка, на която имаше вързани пера и цветни конци, смятани за магични. Обикновено живееха в гъстите гори на север, но понякога слизаха на юг, за да търгуват с другите елфи от Народа. Така и не се бяха цивилизовали истински, затова им се бяха разминали събитията, които другите се бяха събрали да възпоменат.
Постепенно множеството утихна и децата седнаха при родителите си. Отзад на платформата се наредиха четирима бардове, застанали със скръстени на гърди ръце, с леко разтворени крака, тържествена почетна стража на разказвача. Най-старият от тях, Манавер, синът на Контариел, излезе напред и вдигна високо ръце. Ебани се стресна, като разбра, че това ще е последната година, когато този бард ще разказва какво е станало. Възрастта му започваше да личи. Косата му беше станала бяла и рядка, лицето — сбръчкано, а под очите имаше торбички. Когато някой от Народа проявеше признаци на старост, това означаваше, че смъртта му наближава.
— Баща му е бил свидетел на Опожаряването — прошепна Танидарио.
В отговор Ебани само кимна, защото Манавер отпусна ръце. Изключително тренираният му глас прогърмя в топлата тишина:
— Тук сме, за да си спомним.
— Да си спомним — въздъхна в отговор тълпата. — Да си спомним Запада.
— Тук сме, за да си спомним градовете Ринбаладелан с красивите кули, Танбалапалим на широката река, Бравелмелим с Мостовете на дъгата. Да, дошли сме да си спомним за големите и малките градове, както и за всички чудеса на далечния, много далечния запад. Те ни бяха отнети, те са превърнати в руини, из които бродят бухали и лисици, а бурени и тръни пропукват постланите с плочи дворове в дворците на Седемте крале.
Множеството въздъхна в отговор и се намести да изслуша разказа, който някои от тях бяха чували по петстотин, че и повече пъти. Ебани беше наполовина девериец, но усети как в гърлото му се надигат сълзи за изгубеното великолепие и мирните години, когато Народа е живял в изпълнените с чудеса големи градове, разположени в планините, и из добре напояваните равнини на далечния запад. Там елфите упражнявали всички изкуства и занаяти изключително майсторски и толкова съвършени били творбите им, че мнозина ги възприемали като създадени от деомер.
Преди повече от хиляда години, толкова отдавна, че дори се прокрадваха съмнения кога точно е започнало Опожаряването, няколко милиона души от Народа живеели в дълга епоха на мир, под властта на Седемте крале. Сетне се появили предзнаменованията. Пет зими наред падал дебел сняг; пет пролети наред реките преливали. На шестата зима селяните в северната провинция съобщили, че вълците сякаш са подлудели, ловували на големи глутници и нападали пътниците. Мъдреците стигнали до заключението, че вълците трябва да са обезумели от глад, а това, съчетано с времето, означавало глад в планините, може би дори някаква болест по растенията или чума, която би могла да тръгне на юг. Седемте крале се събрали на съвет и изготвили планове; въведен бил справедлив начин за складиране на храна и разпределянето й сред нуждаещите се, както и малък военен налог, за да се справят с вълчите глутници. Освен това събрали майсторите на деомера и мъдреците около тях да се преборят със заплахите и да помогнат на селяните с познанията си. На шестата пролет излезли ескадрони кралски стрелци, за да пазят на север, но те били обучени най-вече да гонят вълци. Затова когато истинските врагове връхлетели като лавина, те оставили след себе си само трупове. Всъщност никой не знаел кои са враговете; те не били нито хора, нито елфи, а нисички същества, подобни на огромни джуджета, облечени били в кожи и използвали само груби копия и топори. Колкото и зле да били въоръжени, бойците им се сражавали с някакво бясно ожесточение, сякаш не ги било еня дали ще живеят, или ще умрат. Освен това били хиляди и на коне. Когато мъдреците се втурнали на север с първите подкрепления, докладвали, че езикът на вражеските орди им е напълно непознат. Подивели от глад, отчаяно бягайки от някаква беда в собствените им земи, те опожарявали, опустошавали и грабели всичко по своя път. Народа не бил виждал преди това коне, което дало преимущество на нападателите, най-вече поради изненадата и по-голямата им подвижност. Накрая елфите свикнали с ужасните зверове, но докато разберат, че конете са по-уязвими за стрелите от хората, северът бил загубен, а от Танбалапалим останали само купища димящи греди и напукани камъни.