А тя щеше да е трудна — да се намери подходящ мъж, след това да се подготвят, с помощта на жреците, съответните знамения за идването му. След като веднъж кралството заживее в очакване на деня, в който предстоеше да се появи истинският крал, тогава щеше да дирижира ходовете му. Докато размисляше върху подробностите, Невин закопня пролетта да дойде по-скоро. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
II
Година 834. Това бе годината на първите знамения за идването на крал. В едно село близо до нашия храм се роди двуглаво козле. То умря скоро след това, защото кралство с двама крале не може да живее. На небето се появи видение на голям кон, който препускаше пред буря и идваше от запад. Знамението беше съответно отбелязано, но едва по-късно осъзнахме значението му…
Тази година пролетта дойде по-рано, отколкото на Мадин му се искаше. Всяка сутрин излизаше горе на възвишението и оглеждаше небето за знаци, които да покажат какво ще бъде времето. Щеше да остане, докато снеговете съвсем си отидат, но пък в същото време трябваше да потегли, преди да е настъпила истинската пролет, когато бойците щяха да изпълнят пътищата на Кантрей за летния сбор. Първо заваляха дъждовете, които стопиха и последния сняг и превърнаха света в кафява кал; сетне нощите станаха по-топли и на него започна да му се струва, че достатъчно корав човек ще може да спи край пътя, без да измръзне. И все така намираше оправдания да остане, докато бледата трева взе да се показва из по-закътаните поляни. Тази нощ той отиде рано да види Белиан.
Когато се покатери през прозореца, я намери все още да се върти около огъня в глинената печка. Тя разсеяно го целуна.
— Вземи да си изуеш ботушите, преди да седнеш на леглото, любов моя. Не искам кал по целите одеяла.
Мадин се наведе в извивката на стената и започна да ги изува.
— Пролетта дойде — рече той. — Ще скърбиш ли, когато потегля от тук?
— Ще скърбя, но не толкова, колкото ще ме заболи, ако те видя обесен.
— Така си е. Но, Бел, иска ми се да остана, и то заради теб. Искам да го знаеш.
— Би било чудесно да си тук, при нас във фермата, но не виждам как ще да те държим скрит. Неколцина наши приятели вече знаят, че си имам мъж, а след няколко месеца ще го знае цялото село.
Той вдигна очи и видя, че тя се усмихва. Тъмните й очи бяха както винаги спокойни.
— О, адове и пъкли, какво съм сторил? Дете ли съм ти направил?
— А ти какво си мислеше, че ще стане след всичкото това търкаляне, дето го изтъркаляхме? Трудно може да се каже, че съм ялова, нали? Виж какво, недей да изглеждаш така разтревожен, любов моя. Аз много отдавна исках още едно дете. Просто съм щастлива, че имахме време да ми го направиш.
— Но аз трябва да те изоставя! Нямам дори проклетите пари за бабуването.
— Бабата ми е приятелка, така че не си мъчи душата. Мога да отглеждам сама едно дете, но без малко помощ не мога да го родя, нали? — Тя си сложи леко ръката на корема. — Надявам се да е дъщеря. Ако обаче е син, да му дам ли твоето име?
— Само ако наистина го желаеш. Бих предпочел да го наречеш на баща ми. Името му беше Даумир.
— Тогава, ако е момче, ще бъде Даумир. Но каквото и да се роди, надявам се да има твоята къдрава коса.
Мадин се поколеба, защото в съзнанието му започна да изплува смущаващо подозрение. Знаеше, че тя не го обича истински, но сега започваше да се пита дали не е бил използван просто като самец.
— Бел? Ще ти липсвам ли, когато замина?
Леко стъписана, тя премисли отговора си и накрая рече:
— Е, да. Мъничко.
Когато тази нощ си тръгна, въздухът беше топъл и изпълнен с наситения мирис на влажна земя. На върха на възвишението слезе от коня и остана там да огледа тъмната местност, искрящите на светлината потоци, далечните очертания на спящото село и още по-нататък блясъка на езерото, където портите на Отвъдните земи почти се бяха отворили да го приемат. Тази зима бях щастлив, мислеше той; ах, проклети да са и двамата незаконни крале с топките си барабар!
На сутринта Мадин поведе за последен път коня си надолу по дерето. Над него белите облаци се носеха по небето, а сенките им препускаха по бледата трева из калното, пусто поле. Когато стигнаха в основата на възвишението, Невин му подаде износена кожена кесия, в която дрънкаха пари.
— Взимай, без да спориш, момче. Не съм ти спасил живота, за да гладуваш по пътя.