— Благодаря. Ще ми се да има как да ти се отплатя за всичко, което стори за мен.
— Обзалагам се, че ще имаш тази възможност. Твоят Уирд те доведе веднъж при мен и подозирам, че пак ще те доведе, но по някакъв необикновен начин, който нито един от двама ни не проумява.
Мадин искаше да тръгне право на запад и да остави колкото се може по-скоро Кантрей зад себе си, но трябваше да свърне на юг, защото по това време на годината възвишенията, които го отделяха от Гуейнтейр, бяха все още покрити със сняг. Придвижваше се предпазливо, като отбягваше главния път, който вървеше покрай Канавер до Дън Кантрей, и се придържаше към криволичещите селски пътища и необработените пространства, доколкото ги имаше. Допускаше да го виждат единствено селяни, защото те, подобно на Белиан, се интересуваха повече от медните монети, които даваше за храна, отколкото от бойната слава. След четири дни се озова на границата на Гуейнтейр, горе-долу на равнището на Дън Кантрей. Тук възвишенията бяха ниски и заоблени, осеяни с малки ферми и зимните кашли на конегледачите, които цяло лято бродеха със стадата си из пасищата. По това време на годината във всяка къща кипеше работа. Кобили раждаха; копита имаха нужда от подковаване; такъмите чакаха да бъдат поправени. Никой нямаше време да забележи, нито пък се интересуваше от самотен ездач със седло на боец, но с риза на селянин.
В един топъл ден, точно на смрачаване, Мадин стигна до каменния обелиск, който бележеше границата между гуербретствата. Минавайки с коня си покрай него, въздъхна дълбоко и с облекчение. Все още оставаше извън закона, но сега вратът му беше в доста по-голяма безопасност. Някога, в мирното и вече почти митично минало, всеки гуербрет в кралството щеше да уважи решението на Тибрин за поставянето му извън закона, но сега в продължителните и изтребителни войни бойците бяха прекалено ценни за лордовете, за да ги пропъждат надалеч с неудобни въпроси. За първи път от седмица насам той се отпусна достатъчно, че да запее. Двама от Дивите дойдоха да слушат песента — синият спрайт кацна на рога на седлото и му показа острите си зъбки, а на пътя до коня му започна да танцува едно разкривено кафяво гномче, което виждаше за първи път. Мадин толкова се зарадва, като ги видя, че едва не се разплака. С него щеше да пътува поне частица от магичната му зима.
Оказа се, че скоро се сдоби и с човешка компания, при това по начин, който никога не би предположил. Същата сутрин, когато премина покрай граничния камък, стигна до последното възвишение и за момент спря коня си да погледне надолу към просторната зелена равнина на Гуейнтейр — дома на ветровете, където дърветата, които селяните засаждаха с много труд, растяха наведени, сякаш застанали свити в постоянен страх от непрестанното свистене на вятъра. Денят беше искрящо бистър и на мили разстояние се виждаше тази земя, меко обрасла с първата зелена козина на тревата и зимната пшеница, осеяна тук-там с малки езерца и с кръглите стопанства на отдалечените една от друга ферми. Виждаше се също добре очертаният път, който водеше право на запад, а по него, на не повече от миля отпред, яздеше самотен конник.
Нещо не беше наред с него. Мадин го забеляза дори от това разстояние, защото човекът седеше превит на две върху седлото, а конят му избираше пътя си сам, вървеше с бавен ход и току спираше да си зобне от някоя туфа трева. От време на време ездачът идваше на себе си и поемаше управлението, но няколко мига по-късно отново се отпускаше. Първият порив на Мадин бе да поеме по някой страничен път и да не се обременява с чужди беди, но сетне си спомни за Невин, който бе рискувал собствения си живот, като излекува и подслони човек, поставен извън закона. Подвикна на коня си и потегли в бърз тръс. Ездачът пред него не го усети, че идва, или пък му беше все едно дали го преследват, защото така и не се обърна, нито погледна назад през цялото време докато Мадин го настигаше. Най-сетне когато се приближи достатъчно, забеляза, че целият гръб на ризата му е спечен от ръждивокафява засъхнала кръв. Човекът спря коня си и остана така отпуснат и уморен, сякаш канеше Мадин да се прицели добре и да свършва най-сетне с него.
— Ей! — подвикна Мадин. — Какво ти е?
При тези думи ездачът се обърна и той изруга на глас.
— Ейтан, боговете да са ми на помощ! Какво правиш по пътищата на Гуейнтейр?
— Мога да те попитам същото, Мадо. — Гласът му, който иначе беше дълбок и изпълнен с хумор, сега грачеше, задавен от болка. — Или си дошъл да ме прибереш в Отвъдните земи?