— Сигурно не би трябвало да съм прекалено суров към нея — Ейтан говореше с монотонен, безжизнен шепот. — Тя не позволи на брат си да ме обеси. — Той се изправи и Мадин изпита болка, виждайки как лицето му се разкриви, докато ставаше на крака. — Достатъчно почивах. Да тръгваме, Мадо. Колкото по-далеч от Кантрей стигна, толкова по-щастлив ще се почувствам.
В продължение на четири дни Мадин и Ейтан яздиха на запад. На различните селяни и пътуващи търговци, които срещаха по пътя си, задаваха предпазливо въпроси за местните лордове и техните бойни отряди. Понякога чуваха за такъв, който би могъл да е достатъчно загазил, за да ги наеме, без да задава неудобни въпроси, но пък решаваха, че още се намират прекалено близо до Кантрей. Все пак съзнаваха, че ще трябва скоро да си намерят място, защото навсякъде наоколо благородниците започваха да събират хора за летните сражения. Когато войските тръгнеха да се придвижват по пътищата, щяха да изпаднат в опасно положение. Мадин нямаше намерение да свърши обесен като предполагаем разузнавач, отървал преди това въжето като поставен извън закона.
Гърбът на Ейтан далеч не беше заздравял, затова яздеха бавно, спираха често да почиват край пътя или в селските кръчми. Нямаха причини да се безпокоят за пари, тъй като Мадин разполагаше с щедро дарената от Невин кесия, а в същото време капитанът на Ейтан беше успял да пъхне в багажа му пари, преди да го изритат от Дън Кантрей. Очевидно и други освен Мадин смятаха присъдата на гуербрета за сурова. Докато се движеха бавно на запад, той имаше достатъчно време да наблюдава стария си приятел и да се безпокои за него. Мадин много се разтревожи, щом осъзна, че сега той зависи от него така, както детето има нужда от баща. Гуербретът му беше пощадил живота, но го бе пречупил, като беше наредил да го бичуват почти до смърт подобно хванат в конюшня плъх — него, човека, служил му вярно повече от двайсет години.
Преди това Ейтан беше онзи, който командваше с лекота, взимаше решения, даваше заповеди, и то по начин, който караше другарите му с радост да го следват. Сега правеше каквото Мадин каже, без дори да намекне, че биха могли да постъпят иначе. Преди беше разговорлив, винаги готов, ако няма нещо сериозно да съобщи, да разкаже някаква история или да пусне шега. Сега яздеше, обвит в черен хирейд; понякога не отговаряше и на преките му въпроси. Това много измъчваше Мадин, но не можеше да измисли нищо, за да подобри положението. Често му се щеше да има как да говори с Невин и да поиска съвета му, но старецът се намираше далеч от тях и Мадин се съмняваше дали някога ще го види отново, колкото и да му се искаше това да стане.
Накрая стигнаха до голямата река Камин Ирейн, която още тогава беше „железен път“, защото по нея спускаха с шлепове добитата богата руда от Кергоней, а град Гадмир по онова време представляваше само голямо село с дървена отбранителна ограда вместо стени. Току до портите намериха нещо като кръчма, всъщност къщата на кръчмаря, чийто приземен етаж беше преграден с плетена стена и там, в нейната чупка, стояха маси и бурета с пиво. За няколко медни монети кръчмарят им донесе парче сирене и самун хляб като мезе към бирата, а сетне ги остави съвсем сами. Мадин забеляза, че никой от селяните не си дава зор да влезе в кръчмата, след като те бяха там, и каза това на Ейтан.
— Откъде да знаят, че не сме бандити. Ах, пъклото да го вземе, Мадо, не можем все така да продължаваме да скитаме по пътищата, докато накрая наистина не започнем да обираме пътниците. Какво ще правим?
— Проклет да съм, ако зная. Но съм мислил за това. Има и някакви свободни отряди, нали си чувал за тях? Може би ще е най-добре да се присъединим към някой от тях, вместо да се напъваме да намерим почтено място в боен отряд.
— Какво? — За миг частица от стария Ейтан проблесна в очите му. — Да не си се смахнал? Да се бием за пари, не за чест? О, богове, чувал съм, че стига да им платят по-добре някои от тези отряди сменяли страната, на която се бият, едва ли не насред сражението. Наемници! Те не са нищо друго освен безчестни боклуци.
Мадин спокойно го изгледа. С дълбока въздишка Ейтан потри лице с две ръце.
— И ние сме такива. Това искаш да кажеш, нали, Мадо? Е, добре, съвсем си прав. Боговете знаят, че капитанът на свободен отряд няма да има как да се подиграва на белезите по гърба ми.
— Точно така. Освен това трябва да намерим такъв, който да се бие на страната на Кермор или Елдид. Нито един от нас не може да рискува някой боец на Кантрей да ни види в лагера.