— О, фъшкии накуп, знаеш ли какво означава това? Докъде ще стигнем? Някой ден ще атакуваме гуербрета и стария ми отряд!
Преди Мадин не си беше позволявал да формулира тази мисъл — че някой ден животът му би могъл да зависи от това да убие човек, който преди е бил негов съюзник и приятел. Ейтан извади камата си и я заби със злоба в масата.
— Хей! — Кръчмарят дотича при тях. — Не е нужно да чупите мебелите, момчета.
Ейтан го погледна така страшно, че Мадин го хвана за ръката, преди да излее яростта си върху невинния селянин. Кръчмарят отстъпи и преглътна на сухо.
— Ще ти дам още една медна монета за нанесената повреда — рече Мадин. — Приятелят ми е в мрачно настроение днес.
— Тогава да иде да си го излива другаде, а не при мен.
— Много добре. И без това свършихме пикнята, която продаваш за пиво.
Тъкмо бяха стигнали до вратата, когато съдържателят викна след тях. Ейтан не му обърна внимание и излезе навън, но Мадин спря и изчака селянина, който побърза да дойде при него.
— Зная къде има такъв отряд, за който говорехте двамата с приятеля ти.
Мадин извади няколко медни монети и ги раздрънка в дланта си. Кръчмарят му се усмихна, като показа липсващите си зъби и му дъхна на чесън.
— Зимуваха недалеч от тук, истина ти казвам. Идваха от време на време да купуват храна. Отначало направо умирахме от страх, защото мислехме, че ще откраднат всичко, от което имат нужда, но плащаха добри пари. Трябва да го призная, макар и да бяха нагла пасмина и да се перчеха като някакви лордове.
— Гледай ти, късмет!
— Ама, виж какво, те вече може да са тръгнали нанякъде. От няколко дни не съм ги виждал, дъщерята на ковача наду корема, а дори и да се върнат, тя няма да знае кое от момчетата е свършило тази работа. Малката никаквица си разтваряше краката за всеки от тях, който си поискаше!
— Така ли? А къде бяха настанени?
— Не биха казали на такива като нас, но се обзалагам, че мога да позная доста добре. Точно на север, може би на около десет мили от тук, има гора. Преди беше ловен резерват на тиерина, но сетне, преди двайсет години и нещо, старият тиерин и всичките му мъжки роднини бяха убити в кръвна вражда, а с тези войни всичко стана толкова лошо, че нямаше кой друг да заеме владенията. Затова гората цялата обрасна с храсталаци и стана такава една гъста, но се обзалагам, че ловната хижа на стария тиерин все още си стои там някъде.
Мадин му подаде монетите и извади още две.
— Сигурно някое от момчетата в селото знае къде се намира тази хижа. — Той вдигна нагоре монетите. — Най-вероятно някой от по-младите си е пъхал носа там, просто от любопитство.
— Няма такова нещо и не ти го казвам, за да ти взема парите. Тази гора е опасно място. Говори се, че там бродели призраци, освен това най-вероятно е населена със зли духове, а в нея има и диваци.
— Какви?
— Ами, сигурно не е правилно да наричам бедните копелета диваци, защото всички богове са ми свидетели, че и аз бих направил същото, ако ми се наложи. — Той се приведе съвсем заговорнически напред. — Не ми изглеждаш човек, който ще хукне при нашия лорд да му каже какво е чул, но хората, живеещи в гората, са крепостни. Или по-добре да кажа, че преди време бяха. Убиха лорда си и избягаха, за да живеят свободни, и съвсем не бих казал, че ги обвинявам за това.
— Нито пък аз. Твоите диваци няма защо да се боят от мен, но доколкото разбирам, те няма да се спрат пред това да оберат някой пътник, стига да могат.
— Според мен смятат, че са в правото си след всичкия черен труд, който са положили.
Мадин му даде допълнителните монети и излезе при Ейтан, който стоеше до пътя с юздите на конете в ръка.
— Поклюкарства малко, така ли?
— Слушай какво, Ейтан, кръчмарят имаше новини за нас и като че ли си струва да ги проверим. Може би в гората на север от нас има свободен отряд.
Ейтан се загледа към поводите в ръката си и ги потри с уморени пръсти.
— Ах, фъшкии! — възкликна най-сетне той. — Да вземем да видим как стои тази работа, а?
Излязоха от селото и тръгнаха на север, следвайки реката. Ейтан вече доста се беше оправил, но гърбът все още го болеше и често почиваха. При така поддържаното темпо наближаваше залез, когато достигнаха гората, която се издигаше тъмна и сплетена в далечния край на дива поляна. Там все още стърчеше каменен стълб, който обявяваше, че дърветата са собственост на отдавна измрелия клан.
— Не искам да се мотая там вътре по тъмно — обади се Ейтан.