— Не един. Но да съм проклет, ако кажа защо.
— Няма да питам. А сега ето и условията, момчета. Ще взема всеки, който пожелае, за едно лято. Ако не умеете да се биете, ще загинете в сражение и ще се отървем от вас. Ако умеете да се биете, тогава получавате равен дял от парите. И помнете: аз съм водачът на тази глутница кучета. Само да ми създадете неприятности и ще ви съдера от бой. Изпишете това с големи букви върху гадните си сърца — ще се подчинявате или няма да бъдете с мен.
Очевидно Карадок знаеше какво говори и това стана ясно веднага след като влязоха в дъна. Вместо купчината боклуци, каквато Мадин се боеше, че ще завари, лагерът беше чист като казармата на голям лорд. В отряда имаше трийсет и шест души и нещата им бяха добре поддържани, конете им — хубави, здрави, а дисциплината беше фактически по-стегната отколкото в предишния отряд на Мадин. Докато Карадок представяше новите членове, останалите го слушаха с такова стриктно и изпълнено с уважение внимание, че Мадин започна да се пита, дали не е благородник. Ото дойде с тях, слушаше Карадок и си поглаждаше замислено брадата, но не каза нищо, докато всички не излязоха отново навън, за да могат Мадин и Ейтан да разседлаят конете и да си свалят нещата.
— Е, Ото — попита Карадок. — Скоро ще потегляме. Ще дойдеш ли с нас в Елдид?
— Ще взема да дойда. Свикнах с малко компания, особено такава, която може да плаща на един ковач по-добре от вонящите крепостни в гората.
— Можем наистина и веднъж стигнем ли в Елдид, там ще ти хареса.
— Ха, в това се съмнявам. Винаги са казвали, че в Елдид има много елфическа кръв.
— Я не започвай пак! — Карадок си придаде скръбно изражение. — Колкото и да уважавам занаята ти, добри ми ковачо, трябва да ти кажа, че има някои неща, за които не ти сече пипето. Елфи, виж ти!
— Подигравай се колкото щеш, но когато в жилите на човека тече елфическа кръв, на него не може да се разчита.
— Така както говориш, същото може да се твърди за всеки човек, за чийто клан се разказва някакъв мит. — Карадок прокара пръст по сребристото острие на брадвата на Ото. — Но можеш да говориш колкото си щеш за елфи, стига да упражняваш своята магия върху металите. Когато всички станем богати като лордове и най-славният свободен отряд в цяло Девери, ще ни направиш мечове от този твой магически метал.
— Ха! Трябва да си крал, за да можеш да си го позволиш, приятелю. Голям късмет ще имаш да станеш достатъчно богат, за да платиш и за един кинжал от него.
След като Мадин и Ейтан настаниха и нахраниха конете си в обора, един от бойците на име Стевик дойде да им помогне да си пренесат нещата в броха. Когато вдигна голямата кожена торба, в която се намираше арфата на Мадин, той широко се засмя.
— Кой от вас е бардът?
— Аз — отвърна Мадин. — Но не съм нищо особено, по-скоро съм може би гертдин, а дори и това е малко съмнително. Мога да пея, но нямам познанията на бард.
— Кой ли пък дава и свинска пръдня за това кой е бил пра-пра-пра-пра нещо си на някой лорд? Това е наистина голям късмет — Стевик се обърна и подвикна на Карадок. — Ей, капитане, имаме наш си бард.
— Сега остава да започнем да ядем от сребърни съдове, както се полага на лордове като нас — Карадок бавно се приближи. — Но един бард ще е нещо полезно през зимата, когато всички вие създавате неприятности, защото нямате какво друго да правите. Е, добре, Мадин. Ако пееш достатъчно добре, ще те освободя от работа в кухнята и дежурство по конюшня, но от теб очаквам да съчиниш песни за нашите битки, тъй както би го направил за някой лорд.
— Ще се постарая да пея тъй, както заслужаваме, капитане.
— По-добре отколкото заслужаваме, Мадин, моето момче, защото инак ще звучиш като разгонена котка.
След като се навечеряха с еленово месо и ряпа, Мадин получи възможност да попее, седнал на разклатената, наполовина изгнила маса в някогашната голяма зала на лорда. Още след като изпя една балада, разбра, че мястото му в отряда е осигурено. Бойците слушаха така, както могат да слушат заскучали до смърт хора — напълно очаровани, без да забелязват, нито пък да ги е еня, когато прозвучеше фалшиво или се поколебаеше за някой стих. След като бяха преживели цяла зима, без да имат с какво да се забавляват извън играта на зарове и дъщерята на ковача, те го аплодираха, сякаш бе най-добрият бард в кралския двор. Тази нощ го накараха да пее, докато пресипна и дори тогава без желание се съгласиха да спре. Разбира се, само Мадин и Ото знаеха, че залата е пълна с Диви, които слушаха не по-малко съсредоточено от хората.