Дълго време се говорело за връщане — как ще оставят болестите да си свършат работата, а сетне ще избият остатъците от ордите и ще си вземат обратно съсипаното кралство. В продължение на двеста години, до смъртта на Ранадир, мъжете се събирали около лагерните огньове и кроели планове. От време на време луди млади глави се отправяли на запад, за да разузнават. Малцина се връщали, но които успявали, разказвали за всеобща разруха и за това как болестите продължавали да вилнеят. Може би, ако животът из пасищата не бил така суров, някаква армия щяла да потегли на запад, но всяка година измирали почти толкова, колкото и се раждали. И накрая, около четиристотин и петдесет години след Опожаряването, някои от по-младите мъже организирали голям разузнавателен отряд, който да отиде в Ринбаладелан.
— И аз бях сред тях, все още млад мъж — рече Манавер и гласът му едва не секна от вълнение при спомена. — Заедно с двайсет приятели тръгнах на запад, защото много пъти бях слушал баща си да говори за Ринбаладелан с красивите му кули и копнеех да го видя, нищо че гледката можеше да стане причина за смъртта ми. Взехме много колчани със стрели, защото очаквахме кървави сблъсъци с остатъците от ордите. — Той спря за момент и се усмихна с крива самоирония. — Но тях вече ги нямаше. Отдавна бяха измрели, а Ринбаладелан също го нямаше. Татко ми беше разказвал за високи храмове, покрити със сребро и черен кехлибар; видях затревени могили. Разказваше ми за кула, висока петстотин стъпки, изградена от многоцветни камъни; открих тук-там по някой счупен камък. Разказваше ми за огромни шествия по широки улици; проследих затревените им следи. Тук и там откривах по някоя каменна колиба, изградена от развалините. В тях открих скелети, останали непогребани на пода — последните остатъци от Ордите.
Множеството въздъхна и над пасището повя скръбен ветрец. Близо до платформата мъничко момиченце се измъкна от полата на майка си и се изправи.
— А защо, след като всички са измрели, не сме се върнали? — викна то звънко и високо.
Майка му го грабна, но останалите се разсмяха — тъжно веселие, предизвикано от нахаканото момиченце, малко облекчение след цялата тази трагедия. Манавер му се усмихна и рече:
— Къде да се върнем, сладка моя? Кралството беше мъртво, превърнало се в обрасли с растителност руини. Бяхме донесли боговете си на пасищата, а пасищата бяха станали наша майка. Освен това мъжете, които са знаели как да построят красиви градове, да топят желязо и да обработват камъка, вече ги нямаше. Ние, оцелелите, бяхме преди всичко селяни, пастири или дървари. Нищо не знаехме за това как се строят пътища и се обработват редки метали.
Момиченцето преплете глезени и устните му замърдаха безмълвно. Най-накрая то вдигна поглед към умиращия бард.
— Значи никога повече няма да се върнем там?
— Е, „никога“ е силна дума, нея трябва да държиш затворена в устата си, но се съмнявам, сладка моя. Обаче ние помним красивите градове, рожденото си право, нашата родина.
Народа въздъхна с подобаващо уважение, като чу думата „помним“, но никой не се разрида, защото не бяха виждали Розовата долина, нито бяха вървели по Слънчевия път към храмовете. Манавер кимна и отстъпи, давайки път на Девабериел, който излезе напред, за да запее погребална песен за погубената родина. Песните щяха да продължат с часове, защото бардовете щяха да се изреждат да пеят за все по-весели и по-весели неща, докато накрая аларданът щеше да започне да пирува, да празнува и да танцува до зори. Ебани стана и се измъкна. От погребалната песен му се повдигаше, тъй като месеци наред бе слушал баща си да я упражнява. А и деверийската му кръв го караше да се чувства виновен, както ставаше всяка година на Възпоменателния ден.