От разговорите си с деверийски учени Ебани беше сглобил нещо, което никой друг не знаеше за Опожаряването. Не го беше споделил дори с баща си, тъй като това би довело само до омраза между двете раси, от които произлизаше. Ордите били погнати на юг от голям прилив поклонници на Бел, както са се наричали деверийците по времето, когато — преди хиляда години — напуснали своята тайнствена родина. Народа не смяташе деверийците за кръвожадни, но едно време те били безмилостни нашественици, преследвали враговете си, за да им режат главите и с тях да украсяват храмовете на своите богове. Докато бродели, преди да основат Свещения град, преминали през далечния север, колели, грабели, дори взимали за роби някои представители на странната раса, а сетне се спуснали по долината на Авер Трой Матру и се заселили на сегашното си място. А Ордите бягали пред тях, бягали на юг.
— Не сте дигнали меч срещу нас, о, деверийски мъже — прошепна Ебани. — Но въпреки това сте изклали народа на баща ми.
Потръпна леко и се пъхна в палатката, където слънчевата светлина преминаваше през боядисаните кожи и правеше въздуха рубиненочервен. Тъй като бяха пристигнали късно за алардана, по кожения под все още бяха пръснати торби и такъми. Вдигна разсеяно няколко неща и ги окачи на куките, по рейките на шатрата, сетне седна сред бъркотията и започна да рови из една торба от онези, които деверийците носеха. На дъното намери малка кожена кесийка, отвори я и извади от нея прост сребърен пръстен. Представляваше плоска лента, широка половин инч, на която отвън бяха гравирани рози, а отвътре, с елфически букви, думи на непознат език. Розите отразиха червеникавата светлина и сякаш разцъфнаха, бяха представители на двойно култивиран хибриден сорт, какъвто сега можеше да се намери само в Девери.
— А ти да не си плячка от Ринбаладелан или Панбалапалим? — се обърна той с въпрос към него. — Сега моите хора познават единствено дивите рози, а техните цветове имат само по пет листенца.
Пръстенът лежеше безмълвен върху дланта му, един сияещ парадокс. Той нямаше свой деомер, но беше свързан с деомера. Тайнствен безименен скитник го бе дал преди много години на Девабериел като подарък за един от неговите все още неродени синове. Сега една майсторка на деомера беше разчела поличбите и бе станало ясно, че той принадлежи на Родри, най-младия от тримата и — подобно на Ебани — мелез. Но за разлика от неговата, майката на Родри не беше хубавичко селско момиче, а една от най-могъщите благороднички в кралството. Родри така и не биваше да научи истината за своя баща, който беше възложил на Ебани да му отнесе пръстена.
— А какво се очаква от мен да му кажа, когато го открия? — промърмори той на глас, защото да говори му беше по-лесно, отколкото да мисли. — О, да, онази странна особа е казала, че е твой, но не мога да ти обясня защо. Разбира се, не зная защо е твой и никой не знае, така че, мили ми братко, няма да те излъжа, като се извинявам неумело за това. Един майстор на деомера казва, че той въплъщава в себе си твоя Уирд, а друг — че твоят Уирд е този на Елдид. Така се озоваваме в страната на приумиците, нюансите и тайните. О, богове, как само елфическото ми любопитство копнее да узнае истината!
Изсмя се и пъхна пръстена обратно в кесийката му, сетне ги прибра заедно в онази, която носеше около врата си. Скоро щеше да тръгне из земите на хората, където дебнат крадци, и трябваше да се намери по-сигурно място от отворената платнена торба, в която стоеше пръстенът дотогава. Мислейки за предстоящото пътешествие, излезе навън, тръгна бавно по брега, покрай който течеше Делондериел, опръскана в злато от залязващото слънце. Отдалеч чуваше гласа на баща си да нарежда един след друг куплетите, твърд и ясен в скръбта си. Саламандър се загледа в реката и я използва, за да съсредоточи съзнанието си, докато най-накрая неговият деомер сканира Родри. Отначало образът беше блед, но след това картината се проясни.
Стоеше на бойниците на груб каменен дън и гледаше към местността наоколо, където все още имаше петна от сняг под тъмните борове. Беше завит в наметало, а дъхът му се виждаше на студа. Сега, след като Ебани знаеше, че имат общ баща, забеляза онова, което беше пропуснал предишното лято, когато срещна случайно Родри и се беше запитал защо младият войн му се струва толкова познат. Имаше гарвановочерна коса и очи с цвета на метличина, но двамата си приличаха като братя, каквито всъщност и бяха. Докато изучаваше приликата, Ебани се чу отново да мърмори.
— Значи от мен не се очаква да ти кажа истината, така ли, братко? Какво трябва да направя, да изпочупя всички огледала около теб ли? Родри трябва да се мисли за човек и потомък на мелуейдовци, ми казва моята учителка по деомер. О, да, чудесно! Тогава може би ще е най-добре да ти връча пръстена и да изчезна, преди да се вгледаш по-внимателно в лицето ми!