Образът на Родри внезапно се обърна и погледна сякаш право към него, като че ли се вслушваше в думите на отстоящия на голямо разстояние роднина. Ебани му се усмихна, сетне разшири видението, като придвижваше гледната си точка по местността, която попадаше в рамките на сканирането, тоест в радиус на около три мили от неговия фокус. Видя остри, покрити с борове каменисти височини, а тук-там из тях бяха пръснати малки ферми. Най-вероятно Родри се намираше в провинция Кергоней на разстояние не по-малко от петстотин мили от мястото, на което стоеше гертдинът в момента.
— Значи ти предстои дълго пътуване през лятото, Ебани, момчето ми — си каза той. — От друга страна ще бъде наистина срамота да тръгна, преди да е свършило празненството.
На стените на дъна на лорд Гуогир беше студено, но Родри се забави още малко и продължи да оглежда възвишенията на Кергоней, без всъщност да ги вижда. За момент се почуди дали не откача, защото му се стори, че чува някой да му говори, макар на бойниците да нямаше друг освен него. Думите бяха неясни, но някой го беше нарекъл брат и казваше, че трябвало да му връчи подарък. Раздразнен отметна глава и реши, че всъщност това е игра на вятъра. Единственият брат, когото познаваше, го мразеше от дън сърце, та не му се виждаше вероятно да му дава подарък, ако не ставаше дума за кама в гърба. Докато онзи глас, стига да е бил глас, звучеше топло и дружелюбно.
Облегна се на влажния камък, извади сребърния кинжал от пояса си и се замисли за брат си Рийс, гуербрет Аберуин, който го беше пропъдил в изгнание преди години. Кинжалът беше прекрасен, остър като стомана и лъщящ като сребро, но беше клеймо на позора, превръщаше го в безчестен наемен войн, който се бие само за пари и никога за чест. Време беше да потегли по дългия път, както сребърните кинжали наричаха своя живот. През миналата есен се сражава добре за лорд Гуогир, дори получи рана докато му служеше, но сребърните кинжали са добре дошли за кратко време и шамбеланът вече мърмореше, че трябва да храни не само него, но и жена му. Прибра кинжала в ножницата и погледна към студеното, но ясно небе. По всяка вероятност снегът отдавна се беше стопил.
— Утре потегляме — рече на глас той. — А ако си мислил за мен, братко, нека мисълта накара вътрешностите ти да пламнат.
Далеч на юг в малък елдидски градец настъпваше събитие, което наистина щеше да донесе на гуербрет Рийс такава болка, каквато му беше пожелал по-малкият му брат, макар Родри да нямаше как да го знае. Дън Брудлин — крепост, дарена едва неотдавна на нейния лорд Гаред — беше изпълнена с напрегната суетня. Самият лорд крачеше неспокойно из голямата си зала с чашка медовина в ръка, докато втората му съпруга Донила раждаше горе, в женската зала. Както е при първо дете, родилните мъки бяха продължителни и тиерин Ловиан, а и останалите присъстващи жени вече започваха да се тревожат. Донила клечеше на родилното столче и се държеше за дебелото въже, което висеше от носеща греда на тавана, лицето й беше пребледняло, а дългата й кестенява коса — сплъстена от пот. Прислужницата й Гала стоеше на колене край нея и от време на време й бършеше лицето с влажна кърпа.
— Дайте й да смуче малко влага от чист парцал — рече знахарят, който присъстваше на раждането. — Но съвсем мъничко.
Друга прислужничка се втурна без миг колебание за чиста кърпа и прясна вода. Старият Невин беше известен като най-добрият знахар в кралството, но освен това всички говореха, че бил майстор на деомера. Ловиан се усмихна на страхопочитанието на момичето, но едва-едва, защото много добре знаеше, че слуховете са верни. Погледна към Невин, който прочете въпроса в очите й, затова й се усмихна окуражаващо, после каза нещо на Донила. Леденосините му очи сякаш се забиха в нейните меки кестеняви очи и уловиха самата й душа. Тя се усмихна и се отпусна, като че част от болката си беше отишла.
— Наближава, милейди. — Гласът му беше много мек и добър. — Сега дишайте дълбоко, но не бутайте бебето. То скоро ще излезе.
Донила кимна, изпъшка от контракция и въздъхна продължително. Ловиан беше раждала четирима синове, но не си спомняше така дълго да се е мъчила. Реши, че може просто да е забравила. Човек забравя болката, при това необикновено бързо. Стана и закрачи неспокойно, застана до отворения прозорец и се загледа навън към яркия пролетен ден, разсъждавайки върху иронията на съдбата. Донила много искаше да има дете, ала сега сигурно й се щеше да е била наистина ялова. Когато младата жена отново простена, Ловиан трепна съчувствено.