Илюзъс се изпъна нагоре, достигайки тавана на пещерата.
— Стига си се хвалила!
— Да не би да се опитваш да ме изплашиш? — Найни размаха ръце и се превърна във въртящо се колело от пламъци. — Я да видим кой е по-голям магьосник!
Илюзъс не й остана длъжен и бързо се преобрази във вихрушка, която изгаси свещите. Бурканчетата по лавиците задрънчаха, разклатиха се и изпопадаха по пода. От тях се изсипаха най-различни по цвят прахове. Обаче Найни беше твърде концентрирана в магията си, за да забележи. В момента тя бе приела образа на огромна морска вълна, която връхлетя с грохот върху вихрушката. Илюзъс помете една лавица. По пода се разлетяха бутилки и стъкленици. Искрящите течности се смесиха с праховете и образуваха набъбваща пяна.
Найни възвърна истинската си форма, клекна и се опита да раздели сместа. В бързината удари главата си в Илюзъс.
— О, не! Моите любовни елексири! Моите елексири за омраза!
Илюзъс бе не по-малко отчаян.
— О, не! Моите прахове за промяна на формата! Внимавай!
Беше късно! Блесна светкавица, разнесе се силен гръм и страшна експлозия разтърси Пещерите на мъглата. От тавана се посипаха кристалчета. Въздухът се изпълни с тайнствен червен дим. Когато най-сетне всичко се успокои, Илюзъс и Найни не се виждаха никъде. В пещерата цареше истински хаос. Единствено замразеният Мириден си бе останал цял… Както и две големи жаби, които се гледаха злобно.
Тресалара се чувстваше безкрайно уморена, когато двамата с Кадор най-сетне стигнаха до лагера на бунтовниците в най-затънтената част на Тайнствената гора. Лагерниците оставиха работата си и се втренчиха изумено в новодошлите, а седналият край огъня Бранд се намръщи. Кадор скочи от коня. Помогна и на Тресалара да слезе. Тя едва не падна от умора. Вълнението й бе дало сили да издържи изтощителната езда, но сега, когато най-сетне бяха стигнали до края на пътуването, принцесата се чувстваше напълно изтощена. Единственото, което искаше, бе да се свие на топка и да заспи.
Затова остана слисана, когато Кадор й подаде юздите и нареди:
— Погрижи се за коня ми.
Но сдържа ядната си забележка. По-добре да не се разкрива, докато не опознае тези хора. Нищо чудно те да пожелаят да се отърват от законната си принцеса и да поискат да сложат свой човек на трона на Амелония. Например Кадор.
Бранд остави настрани хамута, който майстореше, и се изправи.
— Не биваше да водиш тук това момче. Не го познаваме. Никой не може да гарантира за него.
Кадор сложи ръце на хълбоците си и заяви:
— Аз гарантирам за него! Младият Трев доказа, че е съобразителен, смел и не е приятел на лорд Лектор. — Присви очи. — Ако искаш да поведа теб и хората ти към победа, Бранд, трябва да вярваш на преценките ми… и да приемаш решенията ми.
За миг между планинеца и бунтовника надвисна напрегната тишина. Сетне Бранд кимна.
— Много добре. Имаме нужда от хора, но момчето трябва да даде клетва за вярност.
Тресалара пристъпи напред.
— Ще се закълна.
Кадор извади меча си.
— Сложи ръка върху камъка в средата на дръжката.
Тресалара протегна ръка към изпъкналия кристал, в който бе вграден скъпоценен амулет. И изтръпна! Камъкът искреше в познатите й сини, червени и златисти светлини. Това със сигурност бе едно от липсващите късчета на Кристала на Андун. Очите й се разшириха само за миг. После бързо се съвзе. Острието на меча бе само на сантиметри от нея. Тя не се съмняваше, че само една погрешна дума или движение и то безпогрешно ще улучи целта си. Взря се в кристала и забеляза древните символи, издълбани отгоре: „Аз градя!“.
— Ти, Трев, заклеваш ли се, че никога няма да издадеш местоположението на този лагер, нито имената на тези смели мъже и жени, които са се събрали, за да освободят Амелония от ръката на тирана?
— Заклевам се!
— Изправи се — нареди Кадор и пъхна меча в ножницата. — Помни, че си обвързан с клетвата дори и пред лицето на смъртта. — Нид, разведи новодошлия из лагера. Разбира се, след като първо се погрижи за коня ми.
Един навъсен младеж пристъпи напред и предпазливо огледа Тресалара. Както и останалите в лагера, той вече бе чул от Бранд за съобразителността на това момче и за необикновените му способности на ездач. Само за една вечер този Трев си бе извоювал одобрението на Кадор, нещо за което самият Нид отдавна мечтаеше, но не бе постигнал. Колкото и да се срамуваше, не можеше да отрече, че се страхува от конете.
— Оттук — рязко каза той и Тресалара го последва, водейки зад себе си огромния черен жребец, сякаш бе покорно агънце.