Докосна ръката й с изненадваща нежност.
— Ще се погрижа за раната ти.
Тресалара подскочи като опарена.
— Ха! Та това е само драскотина. Сам ще се оправя. — Притисна с ръка раненото място и се отдалечи с високо вдигната глава.
Бранд приближи до Кадор.
— Виждам, че инстинктите ти не са те подвели. Новото момче има хладен ум и умела ръка. Никога не съм бил по-изненадан.
— Аз също! — Кадор наблюдаваше как Тресалара гордо се оттегля. Наистина си я биваше с меча! Поне няма да се тревожи за нея, докато отсъства от лагера. Тя ще се погрижи за себе си. Освен това знаеше къде да я намери, когато му дойде времето. Сред жените ще бъде в безопасност. Ще готви, ще пере и ще кърпи. Запита се дали по-късно ще му прости всичко това.
Бранд се намръщи, когато видя как Тресалара се изгуби сред дърветата.
— Трябва да държим това момче под око. От него ще излезе прекрасен воин. Никога не съм подозирал, че толкова слабо и младо момче ще си служи така умело с меча.
По устните на Кадор затрептя странна усмивка и той се извърна, за да я прикрие.
— Да. Смятам, че след време ще научим още доста неща за младия Трев, които дори не сме подозирали.
Реката не бе далеч, но на Тресалара пътят до там й се стори цяла вечност. Не искаше да издаде болката си и здраво стискаше зъби. Отдъхна си, като видя, че раната е повърхностна. Беше сигурна, че когато настъпи часът бунтовниците да нападнат Лектор, тя вече ще бъде готова да ги поведе.
Девойката коленичи край стръмния бряг. Водата бе студена и щеше да спре кръвта и да успокои горенето. Но едва ли щеше да угаси огъня, който бе събудил у нея Кадор само с едно леко докосване. То я разтърси много по-силно, отколкото двубоя с Нид. В онзи миг сърцето й спря, гърлото й пресъхна, а коленете й омекнаха.
Не разбираше защо Кадор й действаше така, но това никак не й харесваше. Вече бе изпитала силата на мъжката власт и се бе заклела повече никога да не допусне някой мъж да й заповядва.
Докато Тресалара миеше ръката си в студените води на реката, две жаби я наблюдаваха, скрити в тръстиките.
— Все още не разбирам как се измъкнахме от пещерата — изквака Илюзъс на езика, който само дивите обитатели на горите разбираха. — И все още не знам защо сме тук.
Погледът на Найни бе прикован към Кадор, който приличаше на древен герой, изплувал от мъглите на времето. Воинът наблюдаваше тайно Тресалара.
— Аз също не съм съвсем сигурна — отвърна тя, — но ми се струва, че започвам да се досещам. Обаче ми се иска да има по-бърз начин да се предвижваме, вместо да подскачаме. Ако можехме да летим…
Опита се да си припомни заклинанието за промяна на формата, но в паметта й сякаш бе зейнала огромна дупка. Илюзъс нищо не каза. Внезапно обаче двете жаби усетиха как ги побиват леки тръпки и телата им започват да се удължават.
Във въздуха се разнесе силно пляскане на криле. За изненада на Тресалара, от тръстиките излетя двойка птици.
Лебеди. Черен и бял.
Лорд Лектор кръстосваше из стаята си, осветявана от трепкащата светлина на факлите. Някога скромна, сега тя бе пълна с разкошни мебели и всякакви удобства. Вече бяха изминали две седмици от бягството на Тресалара, а магьосникът Рил, когото бе довел от далечни земи срещу щедро заплащане още преди метежа срещу законния крал на Амелония, все още не бе постигнал обещаните резултати. Нямаше и следа нито от принцесата, нито от Кристала на Андун.
Първото беше въпрос на честолюбие, а второто — необходимост да оцелее. Трябваше на всяка цена да залови принцесата и да притежава кристала. Според докладите на съгледвачите редиците на бунтовниците се увеличаваха с всеки изминал ден. Неговите хора обикаляха страната и навсякъде сееха страх и смърт, но още не бяха успели да открият скривалището на врага. А което бе още по-лошо, носеха се слухове, че Кадор, неговият стар противник, също се бе присъединил към тях. Кадор бе единственият мъж, който можеше да осуети плановете на Лектор и да провали постигнатото дотук.
Тъкмо затова му бе нужен Кристала на Андун. Камъкът бил намерен край легендарното Тайнствено езеро от Свети Етелред, древен предшественик на крал Варо, и можеше да бъде използван и за добро, и за зло. Неговото сияние донасяше хубаво време, богата реколта, здраве и богатство. Ала попаднал в лоши ръце, той причиняваше разруха, глад, бедствия и болести.
Освен това можеше да застави хората да се подчиняват на волята и желанията на този, който управлява силата му. Лорд Лектор знаеше, че кристалът щеше да го направи непобедим. Устните на узурпатора се извиха в жестока усмивка. Ако Варо, онзи стар глупак, бе прекарвал повече време в управление на кралството си, вместо в молитви, сега щеше още да е жив.