— Не бива да имате тайни от мен — тихо се обади тя. — Какво ново престъпление е извършил Лектор?
Един мускул заигра по бузата на Кадор.
— За деня след тържеството той е измислил специално забавление за гостите си — екзекуция на твоите довереници. Ще започне с лейди Грета и лейди Елани.
Очакваше Тресалара ужасено да изкрещи. Тя обаче пребледня като платно, очите й се разшириха и заприличаха на огромни езера, пълни със страх, гняв и безкрайна мъка, но не отрони нито звук. Успя отново да овладее чувствата си. Никога не бе изглеждала по-величествена, отколкото в това достойно мълчание. В този миг тя бе кралицата на Амелония.
Кадор за пръв път с болка осъзна огромната пропаст, която ги разделяше. Въпреки това никога не я бе обичал по-силно, отколкото в този миг, когато разбра колко безнадеждна е любовта му.
— В такъв случай не бива да губим време. Действаме по твоя план — твърдо рече Тресалара. — Нападаме по време на приема. — Нареди халбите с бира и парчетата хляб по масата, за да изобрази разположението на замъка. — Двамата с Бранд разполагате войската си тук, пред стените на замъка, а аз заставам начело на малък отряд и…
Кадор бе смаян.
— Няма да правиш нищо подобно! Да не мислиш, че ще позволя да рискуваш живота си? Оставаш в лагера, докато не разбием армията на Лектор.
— За нищо на света! — Тя се изправи, сложи ръце на масата и гневно ги изгледа. — Ако бях мъж, щеше да ми позволиш да се бия редом с теб. Със сигурност щеше да ме сметнеш за страхливец, ако не поведа хората си. Е, аз не съм страхливка, Кадор! Като бъдеща кралица на Амелония, аз заявявам правото си да ръководя войската!
Кадор също се изправи и се надвеси над нея. Тя може и да беше принцеса, но бе и негова любима. Той бе длъжен да я закриля. Освен това, за разлика от него, Тресалара нямаше никакъв опит в битките.
— Не злоупотребявай с ранга си, Ваше Височество, защото ще бъда принуден да те завържа за едно дърво, докато всичко приключи! Ще загинат много хора, докато атакуваме крепостните стени. Няма нито една разумна причина, поради която трябва да рискуваш живота си. Забранявам ти!
— Нямаш никакво право да ми заповядваш, Кадор! — гневно извика тя. — Аз съм тази, която дава заповеди. — Опита се да потисне гнева си. — Ти отказваш да се вслушаш в мотивите ми и да разбереш защо моето присъствие е необходимо. Не е нужно да атакуваш крепостта и напразно да жертваш хората си. Аз ще ви отворя вратите… отвътре.
— Ти наистина си много наивна. Тези, които са ти били предани, сега са или мъртви, или затворници на Лектор. Те не могат да ти помогнат.
— Сега разбирам, че нямаш особено добро мнение за моя ум. — Обзелото я отчаяние се превърна в заслепяваща ярост. — Кълна се в името на всички светии, че когато стана кралица на Амелония, никой няма да ми заповядва какво трябва да правя и какво не!
Лицето на Кадор придоби каменно изражение. Очите му станаха студени и далечни.
— Да… след като станеш кралица. Засега ти си просто един бунтовник, който се укрива.
Леденият му глас обузда гнева й.
— Но освен това аз съм ключът, който ще разреши загадката. Знам как да се влезе тайно в замъка. Познавам всички скрити проходи.
Сякаш студена ръка сграбчи сърцето на Кадор. В думите й имаше истина. Тя наистина държеше ключа. Наранявайки гордостта й, той я бе предизвикал. Изпита чувството на човек, който очаква да стъпи на твърда земя, а вместо това полита във въздуха. Тя никога нямаше да му го прости. Нито пък той щеше някога да забрави, че тя бе родена да бъде кралица, а той бе само Кадор от Килдор.
Но все пак реши да направи последен опит.
— В името на Бога, кажи ми къде е тайният проход. Аз ще вляза през него.
— Ти трябва да ръководиш нападението — хладно отвърна Тресалара.
Гневът му бе не по-малко силен от страха му за нея.
— След като заяви, че ти ще ръководиш всичко — горчиво рече Кадор, — съм изненадан, че все още имаш нужда от мен.
Тя прехапа устни и се извърна настрани. Не искаше да му позволи да види колко отчаяно се нуждаеше от него. Знаеше, че той никога няма да разбере, че дългът й към поданиците е на първо място. Дори ако трябваше да пожертва гордостта му.
Или любовта им.
— Не бих се доверила никому другиму — просто каза тя. — Трябва да се върнем в лагера и да се подготвим. — Съдбата на Алелония бе в ръцете й!
Тримата препуснаха към гората. Когато стигнаха до откритите поляни край езерото, Тресалара пришпори коня си и се понесе напред, опитвайки се да забрави горчивите думи, които си бяха разменили и да не мисли за неизбежните последствия от тях. Кадор трябваше да разбере, че тя няма друг избор.