Тази нощ Тресалара постла одеялата на земята в палатката му. Той, заедно с хората си, остана да обсъди плана за нападението. Тъй като дотогава трябваше да запазят в тайна истинската й самоличност, тя неохотно се съгласи да продължи да се представя за Трев. След като се върнаха в лагера, Кадор бе постоянно зает, а гневът му сякаш се бе уталожил. Тресалара също се бе успокоила, макар че все още се опитваше да забрави начина, по който я погледна, когато му се противопостави. И ако им оставаше само тази нощ или само още няколко преди решителната битка с Лектор, тя искаше те да бъдат съвършени.
Минаха часове, а Кадор не идваше. Тя лежеше, заровила глава във възглавницата, вдишвайки познатия му мирис, изпълнена с копнеж по него. Жадуваше да усети докосването на силните му ръце, да почувства устните му върху своите, да повярва, че гневните думи, които си бяха разменили, няма завинаги да издълбаят пропаст между тях.
Вече се зазоряваше, когато тя чу шум. Тихо извика името му. Ала това бе Росмайн. Със спешно послание от Елани.
Принцесата отвори тънката тръбичка, привързана към крака на птицата. Малкото речно камъче бе изчезнало, а вътре имаше една розова перла. Тресалара се усмихна. Това бе перлата от пръстена на Елани и означаваше, че приятелката й е разбрала съобщението. Мисълта стопли сърцето й.
Тогава видя, че Кадор спеше на няколко крачки от нея, под дърветата, загърнат в дебелото си наметало. Беше предпочел да спи върху твърдата земя, като обикновен селянин, вместо да дойде при нея. Тресалара се извърна мълчаливо и влезе в палатката с натежало като олово сърце. Разбра, че каквото и да бе имало между тях, вече бе свършило.
ГЛАВА ОСМА
На брега на реката черният лебед размаха криле.
— Не мога да разбера тези твои глупави хора — изкряка Илюзъс. — Първо тя иска Кадор, а след това не го иска.
— Разбира се, че го иска — изсъска Найни и леко го клъвна с човката си. — И освен това принцесата не е глупава. Та нали тя не му пречи да бъде такъв, какъвто е? Защо той трябва да я спира да бъде такава, за каквато е предопределена?
Илюзъс не й остана длъжен.
— Ти си също толкова глупава, както и тези човеци, които покровителстваш. Защо просто не отлетиш нанякъде и не ме оставиш на мира?
Белият лебед се наежи и перата му щръкнаха като остри шипове.
— Много добре, ще го направя!
Внезапно във въздуха избухна облак от пурпурен дим. Когато се разсея, две жаби седяха на пода в Пещерите на мъглата и се гледаха злобно.
— О, не! — изквака по-тъмната жаба.
— О, да! — отвърна жабата Найни. — Ето ни отново тук. Но… има нещо различно. Погледни! Мириден!
Илюзъс извъртя изпъкналите си очи към възвишението в средата на пещерата и изумено изкряка. Великият магьосник все още бе замразен, но леденият блок, който го държеше в плен, се бе смалил. На пода сребрееше огромна локва. Илюзъс заподскача натам.
— Знаеш ли какво си мисля?
Найни също заподскача, само че от вълнение.
— Знам! Знам! Започвам да разбирам. Помниш ли какво ти казах преди? Че ключът към успеха е в сътрудничеството?
— Сътрудничеството? Аз пък си мислех, че каза: „В съсредоточаването!“
Отново избухна пурпурен облак и едва не ги ослепи. Когато се разсея, двамата начинаещи магьосници бяха приели предишните си форми.
— Виж! — възкликна Найни и разлюля дългите ръкави на роклята си. — Ти беше прав, Илюзъс! Отново имам ръце! И крака!
— И устни! — извика Илюзъс, вдигна я във въздуха, завъртя я и страстно я целуна по устните, без дори сам да осъзнае какво върши.
Пусна я на пода също така внезапно, както я бе вдигнал. Найни слисано се втренчи в него. За пръв път, откакто съществуваше, не можа да каже нищо. Две големи разкрития, и то за толкова кратко време! Това бе повече, отколкото двама начинаещи магьосници можеха да понесат. Двамата се изчервиха и смутено се изгледаха.
— Ъъъ, беше… чудесно, нали? Имаш ли нещо против, ако пак го направя? — смутолеви накрая Илюзъс.
— Съвсем не — усмихна се Найни и свенливо сведе клепачи.
Но преди да повторят целувката, от другия край на пещерата се разнесе силен гръм. Двамата начинаещи магьосници подскочиха виновно и се обърнаха натам.
В нощта на големия прием залезът на слънцето приличаше на огромен червен огън, надвиснал над лагера на Кадор. Неколцина от бунтовниците го изтълкуваха като злокобно предзнаменование и припряно зашепнаха заклинанията, за да пропъдят злите сили. Кадор и Бранд се спогледаха. Време беше!
Докато Бранд даваше заповеди на хората си, Кадор отиде в палатката си, където Тресалара се обличаше. Когато отметна платнището, видя, че Тресалара бе седнала на леглото му и разресва дългата си до кръста коса. На светлината на лоената лампа тя блестеше като червенозлатиста свила. Дългата й туника с цепки отстрани бе от бяла коприна със златисти нишки, а до леглото бяха изправени чифт сребристобели ботушки от ярешка кожа.