— На оръжие, смелчаци!
Кадор помогна на Тресалара да възседне прекрасния черен жребец. Тъмносинята пелерина с качулка щеше да я направи невидима в нощта. Планинецът извади меча си и леко поряза дланта си.
— Моят живот ви принадлежи до последната капка кръв, милейди. Кълна се!
Думите му я смразиха.
— Ще се радвам, ако не се пролее нито капка от твоята кръв за моята кауза — с треперещ глас отвърна тя. — Пази се, Кадор! — Любов моя, добави безмълвно.
Той не й отговори, избърса ръката си, откърти от дръжката на меча си облия кристал и го извади. Тресалара видя, че бе закачен на фина верижка. Светлините на факлите се отразиха в блестящата му повърхност и той избухна в разноцветно сияние, напомняйки й за великия Кристал на Андун.
— Нека стои при теб — каза й той, — за да ми носи щастие. Ако загина, върни го на моя баща, господаря на Килдор.
Окачи бавно верижката на врата й. Среброто се бе стоплило от докосването му. Въпреки студенината между тях, Тресалара се почувства защитена и обгърната от нежна обич.
— Ще го нося с гордост, Кадор… и ще се моля за теб.
Повече нямаше какво да си кажат. Пришпориха конете си и препуснаха към тъмната гора. Бунтовниците се разделиха на малки групи, които по-късно щяха да се съберат край стените на замъка. Групата на Тресалара тръгна с Кадор. Стори й се, че магията на това място ги следва, тъй като, откъдето и да минеха, пътят бе гладък и безопасен.
Конниците се движеха по един таен проход, който Кадор бе наредил да изсекат седмици преди това. Групата бързо стигна до високите хълмове при замъка. Твърде бързо, според Тресалара. Тук пътищата им се разделяха.
Кадор поведе хората си към дълбоката клисура, откъдето щяха да атакуват. Принцесата дълго гледа след него, но той не се обърна.
Сега бе ред на Бранд да разгърне хората си. Само неколцина предрешени бунтовника щяха да проникнат тайно в замъка, водени от Тресалара.
— Успех, Бранд. Дано ти и хората ти се върнете живи и здрави!
Той докосна шлема си в знак на поздрав.
— Ще се моля всички ангели и Свети Етелред да ви закрилят. С Божията помощ в полунощ ще се срещнем в голямата зала, Ваше Величество.
Той видя как устните й потреперват. Знаеше защо. Бедното момиче, въпреки че щеше да бъде кралица, тя си оставаше жена, скътала огромна болка в сърцето си. И макар че животът щеше да ги раздели, Бранд бе сигурен, че чувствата й към планинеца от Килдор никога няма да изчезнат.
— Не се страхувай за него. Въпреки че се хвърля в битката с безразсъдна смелост, той никога няма да бъде победен, докато носи вълшебния талисман със себе си.
Сърцето й спря.
— Талисман?
— Да, кристалът, който е вграден в дръжката на меча му. Той го пази от рани и смърт.
С тези думи Бранд се отдалечи в галоп, оставяйки Тресалара да се взира в ужас след него. Кристалът, който Кадор й даде, неговата защита срещу смъртта и дебнещите опасности, лежеше и студенееше между гърдите й, подобно на една единствена замръзнала сълза.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Пред смаяните погледи на Найни и Илюзъс леденият блок, в който бе затворен Мириден, се разпукна на две и парчетата се разбиха в каменния под. Блестящи спираловидни светлини заискриха във всички посоки и кристалите, които образуваха стените на пещерата зазвъняха като хиляди звънчета. Двамата начинаещи магьосници се ужасиха. Какво ли бяха причинили магиите им този път?
Мириден пристъпи от блестящата купчина лед и се намръщи.
— Ето ви и вас! Счупихте стъкленицата на Ян, нали?
Старите му мъдри очи се местеха от единия към другия, сякаш преценяваха чия вина бе по-голяма. Илюзъс застана пред Найни и пое дълбоко дъх.
— Аз съм виновен.
Найни сложи ръка на рамото му.
— Не обвинявай Илюзъс, Мириден. Ако аз не бях разсипала онези очи на тритони и водораслите, нямаше да…
— Тишина! — заповяда магьосникът, но по лицето му пробягна лека усмивка. — Вие не сте първите ми непохватни ученици. Нито пък — добави с въздишка — ще сте последните. Но най-после се научихте, че трябва да работите заедно и да обедините силите си, а това е най-важният урок. Сега сте готови за голямото изпитание…
Той разтърси глава и малки ледени диамантени късчета се посипаха по пода. Докато бе замразен, Мириден все сънуваше един странен сън.
— От колко време отсъствам?
Двамата му ученика се спогледаха виновно и смутено запристъпваха от крак на крак.
— Ъъъ… ами… около десет…
— Десет часа? Истински рекорд!
— Ъъъ… ами, не…
— Дни? — Магьосникът свъси гъстите си бели вежди. — Свети Етелред, значи седмици!
Преди виновните да признаят истината, погледът на Великия магьосник попадна върху кристалната топка. Преди малко там се виждаше как Тресалара приближава руините на древните крепостни стени, сега вътре искреше някакъв камък, който приличаше на драконова глава.