— Андун! — възкликна Мириден. Отново се обърна към Илюзъс и Найни. — По-късно ще се разберем. Сега нямам време! Злото вилнее! Време е за последното и най-важно изпитание. Помнете — обикновено най-простото решение е най-доброто!
Плесна с ръце и промърмори някакви древни заклинания. Найни усети как крайниците й се разтреперват. Погледна надолу и видя как ръцете й се покриват с бяла козина. Илюзъс изумено опипа дългите си черни мустаци.
— Сега пък какво става?
Изведнъж двамата се озоваха в някакъв тъмен тунел. Найни завъртя дългата си розова опашка. ~ О, ние сме мишки!
Тресалара поведе малката група към останките от древната крепостна кула, която от векове се издигаше край реката. Силният вятър заглушаваше шума от падащата вода, която се разбиваше във високите скали.
— Тук скриваме конете. Тайният вход е наблизо.
Тя свали пелерината си, а мъжете — наметалата. Останаха по костюмите, които Кадор бе намерил Бог знае откъде. Един от войниците носеше пъстър костюм на шут, други двама се кипреха в богати дрехи, каквито носеха чуждестранните благородниците. А трети воин се развяваше с дълга черна мантия на магьосник, върху която бяха извезани сребърни звезди, а на главата му се кипреше тюрбан, украсен с фалшиви скъпоценни камъни. Останалите бяха облечени в стражарски униформи, взети от убити войници.
Замъкът се простираше на огромна площ. И под него се виеше тайният лабиринт. Кой би предположил, че ще се използва някога в едно кралство, където от векове цареше мир? Единият скрит тунел водеше към главния вътрешен двор и излизаше близо до конюшните. Бунтовниците, облечени като войници на Лектор, щяха да поемат по него. Когато стигнат двора, трябваше да обезоръжат стражата пред главните порти, за да могат оттам да влязат хората на Кадор. Бранд и хората му щяха да нахлуят през входа откъм реката.
Вторият тунел се спускаше дълбоко под земята и водеше към противоположната страна на замъка. Преоблечените войници, под командването на Зонел, сина на Кеги, щяха да продължат с Тресалара. Те трябваше да проникнат в голямата зала и да отрежат пътя на Лектор. В края си този тунел се разделяше на други два: единият водеше към нишата близо до естрадата на придворните музиканти в голямата зала, а другият извеждаше право пред кралските покои, които някога принадлежаха на баща й, Никой не подозираше, че тъкмо те бяха целта на Тресалара.
Принцесата поведе групата през отломките от камъни и хоросан. Най-сетне намери подвижния блок, скриващ входа. Натисна го, но той не помръдна. Опита отново. Пак не успя. В гърдите й се надигна страх. Целият й план се основаваше на увереността, че ще може да проникне незабелязано зад стените на замъка. Ако Лектор бе открил входа и го бе залостил от другата страна, Кадор и Бранд бяха обречени.
Опита още веднъж. Този път натисна силно с рамо. Тежкият блок най-сетне се помръдна. Лъхна ги на влага и мухъл. Ветрилообразни сталактити висяха от тавана.
— Вървете плътно след мен — предупреди принцесата. — Под основите на този замък се намира истински лабиринт от проходи и пещери. Повечето са построени така, че се въртят в кръг. Други завършват със сляп край, предназначени за клопка на всеки враг, проникнал в тях. Ако се изгубите, сигурно чак след сто години ще намерят костите ви.
Мъжете се приближиха по-плътно един до друг. Дори и да се страхуваха да последват Тресалара през този дяволски лабиринт, не изказаха гласно съмненията си.
— Движим се в пълно мълчание — нареди принцесата.
Зонел кимна и заедно с войниците си я последва в черната паст, зейнала срещу тях. Всички потрепериха от ужас, когато каменният блок с тъп звук се затвори зад тях. Тяхното пълно доверие вдъхна нови сили на Тресалара, когато мракът ги обгърна. Промъкваха се бавно и предпазливо.
С парче кремък Тресалара запали фитила на обвития с паяжини фенер, поставен в една ниша. Стените бяха покрити с тънък слой кристали. Две малки създания с лъскава козина и дълги розови опашки изпискаха и се стрелнаха в тъмнината. Едното беше бяло, а другото черно.
Зонел и войниците запалиха свещите, които носеха, и тръгнаха след бъдещата си кралица. Там, където водата се бе стичала от каменния таван, подът бе обрасъл с мокър мъх. С всяка стъпка Тресалара се питаше дали не бе направила фатална грешка и дали твърдоглавието й няма да причини смъртта на Кадор и хората му. Но жребият бе хвърлен. Нямаше връщане назад. Оставаше й единствено да продължи с изпълнението на плана и да се моли на Бога Кадор да оцелее. Не искаше да мисли какво ще стане, ако се провали. Потръпна. Една победа без Кадор може би щеше да спаси кралството й, но щеше завинаги да разбие сърцето й. Никога нямаше да обича друг мъж.