— Най-после се срещнахме лице в лице, дяволско изчадие! Къде е принцесата? — гневно извика той.
Една прислужница изпищя. Рил размаха парчето кристал в ръката си и заговори от скривалището си зад трона на Лектор.
— Нима не чу вика й? Докато стигнеш до нея, меката бяла шия на Тресалара ще бъде прерязана!
Кадор не подозираше за черната магия, която вече замъгляваше взора му. Осъзна само, че звукът бе дошъл откъм нишата на музикантите и погледна натам. Една ужасна сцена изплува пред погледа му. Вместо да види само кадифената завеса, зад която се спотайваше страхливата слугиня, той си въобрази, че вижда Тресалара, сграбчена от един мускулест войник, с разширени от ужас очи. В следващия миг мъжът вече забиваше меча си в гърлото й.
„Твърде късно! Той бе дошъл твърде късно, за да спаси своята любима.!“
Измамната сцена го накара да се вцепени, но само за миг. Отчаянието му се превърна в студен и безмилостен гняв. Ала този миг бе достатъчен за Лектор. Острието му блесна и се насочи право към сърцето на Кадор.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Найни трепереше.
— Направи нещо, Илюзъс!
Илюзъс бе забравил за вкусното сирене. Цялото му внимание бе съсредоточено върху меча на Лектор, когато блестящото му острие се допре до ризницата на Кадор и без усилие мина през дебелата кожа.
— Спри! — изцвърча Илюзъс.
— Спри! — присъедини се и Найни.
В този миг проехтя силен гръм, който отекна в голямата зала, пълна с виковете на умиращите и звъна на стомана.
Острието на Лектор се закачи на една от металните халки по ризницата на Кадор и фаталният удар бе отклонен. Кадор успя да запази равновесие и острието на меча му се кръстоса с това на Лектор. Планинецът завъртя меча си и се спусна в контраатака. Двамата съперници бяха еднакви по ръст и тегло, но Кадор се биеше като за двама. Той притисна Лектор в един ъгъл и яростно заби меча си в сърцето на негодника.
— Ето така умира предателят, който уби законния крал на Амелония!
— Проклет да бъдеш, Кадор… — Лектор падна, острието все още трептеше, забодено в сърцето му. Кръвта обагри разкошната му туника и последният дъх отлетя от тялото му.
Илюзъс изпадна във възторг. Завъртя се из нишата на музикантите като полудял.
— Направихме го! Направихме го! — Бясно размаха опашката си. — Но… как?
Найни не го слушаше. Тя се бе настанила в самия край на естрадата, за да вижда по-добре.
— О, Боже! О, Боже! — изцвърча тя. — Трябва да направим нещо!
Откъснат от хората си, Кадор продължаваше да се бори храбро срещу войниците на Лектор. Ала всеки миг можеше да бъде повален, С помощта на магията на Рил по-малобройните бунтовници бяха изтласкани в единия ъгъл на залата.
Тресалара се погрижи да изпрати дамите си на безопасно място и яростно заразмахва кинжала си наляво-надясно. Искаше й се да има меч, но Лектор се бе погрижил дай го вземе. Трябваше да направи нещо! Спусна се към платформата. Трябваше да спаси Кадор! Трябваше да спаси всички! Взе дървеното ковчеже от масата и го вдигна високо. Кристалът улови светлините и ги отрази. Той сияеше в синьо и пурпурно, зелено и златно, изпращайки великолепните си лъчи из цялата зала.
— Рил! — извика Тресалара. — Заповядай на хората си да се предадат, иначе ще насоча силата на Кристала на Андун срещу теб!
Гласът й се понесе из залата с неочаквана мощ и битката спря. Рил отиде при нея на платформата. Тя се извърна с лице към него, вдигнала високо ковчежето с кристала.
— Глупачка! — прошепна той, за да го чуе само тя. — Това не е Камъкът на Андун. Това е само един обикновен опал, който аз поръчах да полират. Той не притежава никаква сила!
Устните на Рил се извиха в подигравателна усмивка и той протегна ръка. Силен гръм разцепи въздуха и по ръката му пробяга студен пламък. Студът се превърна в пламтяща горещина. Магьосникът не можеше нито да помръдне, нито да си поеме дъх.
В ушите му се разнесе далечният глас на Тресалара:
— Виждаш, че аз вече не се намирам под твоята жалка власт, Рил. Имаше само две места, където моят баща криеше кристала. Едното ти видя. Другото бе в голямата драконова глава върху облегалката на кралския трон. И ти ме доведе право при него. По-рано, по време на суматохата, причинена от моите придворни дами, аз размених ковчежетата.
Рил си припомни разпиляната храна и бъркотията, която последва. В съзнанието му изплува сцената — принцесата стоеше до трона с драконовата глава, дългата й пелерина се бе закачила за облегалката, а една от придворните й дами се опитваше да й помогне. Това бе последната му мисъл. Изведнъж край него се издигна висок огнен стълб. Пламъкът бе толкова силен, че насъбралите закриха очи.