— Вече десет човешки години се ровим в тези книги. — Тъмните вежди на Илюзъс се смръщиха, докато оглеждаше камарите томове, които стигаха до тавана на пещерата. Ако продължаваха в същия дух, нямаше да им стигне един човешки живот, за да ги изчетат всичките. — А и се нуждая от време, за да се подготвя за изпита за магьосници. Защо изобщо се оставих да бъда замесен във всичко това? Тя не е под моята закрила.
— Ха! Ти си толкова мързелив и егоистичен, че никога няма да станеш старши магьосник! Нищо чудно, че няма човешко същество, което да ти е поверено!
Илюзъс се намръщи още повече.
— Имам! Кадор. Сега той се бие в планините. Могъщ воин. Най-безстрашният и безпощаден в целия свят, той може, без да се затрудни, да спаси това малко кралство.
Найни сладко му се усмихна.
— Тогава защо не го „повикаш“? Със сигурност такъв велик воин с радост ще приеме предизвикателството.
— Съмнявам се, че ще има време… дори и да иска да помогне на Тресалара.
— Аз ще се погрижа да намери време! — засмя се магьосницата.
Взе книгата, върху която бе написано: „Любовни магии и еликсири, том XVIII“, и уверено я отвори на страницата, отбелязана със сребърна лента. — Ти не си единственият, който се подготвя за изпит.
— Негодник! Да се провалиш в ада дано! — Тресалара изглеждаше великолепна в украсената с топази златиста рокля, но очите й блестяха от гняв. Тя крачеше из спалнята си в кулата на замъка, а роклята сякаш също ядно шумолеше. Бяха изминали два дни от коварното предателство и убийството на баща й, а тя дори не бе имала време да го оплаче, Лектор не й бе позволил. Сега бе заставена да се омъжи за него.
— Само ако бях избягала през тунела…, преди хората му да се върнат и да ме открият! — Поне бе успяла да рани един, а друг да изпрати при Създателя му. Завъртя се рязко и се обърна към Елани. — А и ти! Трябваше да се криеш, докато опасността отмине и чак тогава да излезеш.
Елани закърши ръце.
— Как можех да се крия, Ваше Височество, когато знаех, че сте пленница на онзи подлец и негодник?
Чуха как някой маха резето и в стаята влезе Лектор, сияещ в сребристочерните си дрехи. Около врата му имаше масивна златна торква с рубини. Двама от стражите му застанаха пред вратата, а Тресалара закри с тялото си Елани.
— Твоето невежество си пролича, Лектор — презрително заяви тя. — Не биваше да се срещаш с невестата си преди сватбата. Това носи нещастие.
Той се усмихна и грубо сграбчи ръката й.
— Аз сам градя щастието си. Не се страхувам, скъпа моя.
Пристъпи напред и повдигна брадичката й, за да я накара да го погледне. Тресалара забеляза необикновения пръстен, който блестеше на ръката му — митично лице с едно око, изрязано от изумруд. Другото липсваше. Девойката разбра, че изгубеният камък бе онзи, дето го намери в параклиса. Значи Лектор със собствените си ръце бе убил баща й! Омразата й се превърна в къс лед.
Лектор прокара пръст по чувствената извивка на долната й устна.
— Ще те науча да ме обичаш. Аз съм много опитен любовник.
Тя рязко отметна главата си.
— Никога няма да обикна предателя, който най-хладнокръвно уби баща ми, законния крал на Амелония!
Лектор видя отвращението в очите й и се засмя.
— Това не ме плаши. Аз обичам предизвикателствата. — Сграбчи я в обятията си и страстно целуна здраво стиснатите й устни. — Чакам с нетърпение нощта, както и идващите след нея. С времето ще се научиш да цениш… изгодата да си моя съпруга. Ти имаш красота. Аз имам сила. Ще бъдем непобедима двойка. Ще ти доставям удоволствие и ще те накарам да молиш за ласките ми.
Тя избърса устни с опакото на ръката си.
— По-скоро бих се омъжила за свиня!
Лектор злобно изсъска, когато принцесата се опита да се освободи от ненавистната му прегръдка. Той рязко я раздруса и се засмя, опиянен от силата си.
— За мен ще бъде истинско удоволствие да те пречупя и обуздая.
Стисна я още по-силно. Нарочно й причиняваше болка, забивайки пръстите си в нежната й плът, но тя стоически понасяше изтезанието и дори вирна гордо глава, въпреки че устните й бяха побелели от болка.
Елани не можа да го понесе и се хвърли към господарката си, за да й помогне. Преди войниците да успеят да извадят мечовете си, Лектор вдигна ръка и я зашлеви. Девойката се свлече на пода, замаяна и обляна в сълзи. Лектор се запъти към вратата, но на прага се обърна и подхвърли през рамо:
— Чуй ме добре, Тресалара. Не ме предизвиквай! Дори и принцесите могат да станат излишни. — Засмя се триумфално и напусна стаята, последван от войниците си.
Тресалара помогна на Елани да стане. Върху лицето на момичето червенееше отпечатъкът от пръстите на Лектор.